Изобретяването на ориентализма и митът за обективното познание

Интервю с проф. Иво Христов, социолог, преподавател и обществен анализатор

Да започнем с това: кой е Едуард Саид?

Палестинец, роден в Йерусалим, с много интересна, дори драматична съдба. Живял е в Египет, в Ливан, а по-голямата част от зрелостта му преминава в Съединените щати като преподавател по литература в Колумбийския университет. Едуард Саид е изключително популярно име в областта на литературознанието и хуманитаристиката, но най-голямата му книга, с която и става известен, е „Ориентализмът“.

Защо Западът стереотипизира Ориента? Изгражда си своя собствена представа и я налага...

Тази книга предизвиква ефекта на ядрена бомба в областта на хуманитарните и социалните изследвания, защото авторът показва нещо, което още марксизмът, а след това и неомарксизмът, в лицето на Грамши в 20-те години на ХХ в., ясно постулират. А именно: няма такова нещо като политически, социално и класово неангажирано социално познание. Рефрен, особено характерен за днешната либерална и постлиберална епоха е, че познанието само по себе се може да бъде аполитично; че може да бъде извадено от социалния контекст; че различните гледни точки са еднакво равноценни. В някакъв смисъл това води до един релативизъм, т.е. до липсата на каквато и да е координатна система за „добро“ и „лошо“. Върху изключително добре развитата тема за ориентализма и изобретяването на Изтока от Запада Едуард Саид показва, че това не е просто невинен социален наратив, или особен дискурс, продукт на специфична научна дейност върху един предмет, а политически конструкт за доминация и господство.

В книгата се анализират произведения на западноевропейски писатели, учени и пътешественици. Как фикционалната литература и пътеписите са помогнали за „структурирането“ на Ориента в съзнанието на Запада?

Трябва да кажем, че ориентализмът като термин е свързан с нашествието на Наполеон Бонапарт в Египет (тогава част от Османската империя). В края на XVIII в. Наполеон прави своя прочут поход в тези земи и заедно с действащата армия с него върви и един огромен обоз от всякакви учени. Сред тях, разбира се, и такива от новосъздаващите се тогава науки като етнография, литературознание, история, антропология и археология (тогава е открит и прочутият Розетски камък). В този период всъщност се изобретява ориентализмът като предмет (неслучайно и самата дума е тясно свързана с Франция). На пръв поглед – едва ли не един чисто научен проблем, но чрез много внимателна и критична археология Едуард Саид успява да разкрие, че самите конструкции „Запад“ и „Изток“, „Ориент“ и „Оксидент“, са всъщност идеологически, политически и дори военно натоварени комплекси, създадени с цел господство.

Има един много известен британски учен, написал изключително интересната книга „След Тамерлан“, който казва, че преди европейското военно-икономическо и политическо господство, има едно друго и той го нарича „господството на таксономията“; т.е. на разпределението на света на Изток и на Запад, на Север и на Юг; на създаването на координатна система и поставянето на другите – неевропейците – като периферия, а Европа – като център (и то Западна Европа, защото Източна и Централна Европа са същата периферия за Запада, както и всичко останало).

На пръв поглед научна, де факто това е процедура по власт и господство. Самото наименование на нещата не е невинно, то не е рефлексия; не е термин, отразяващ обекта. Това всъщност е термин, създаващ обект; който става обект за господство по отношение на субекта.

Сиреч Западът създава един екзотичен, изостанал образ на Ориента, докато се самообрисува и самодефинира като „цивилизован“, „рационален“ и „прогресивен“?

Точно така, това е официалният разказ. През XVIII, XIX, дори ХХ в. този идеологически образ е донякъде обективно верен. Тук обаче се прикриват две много фини процедури.

Първата е обективното изоставане (въобще появата на концепциите за „напредване“ и „изоставане“, за „модерно“ и „немодерно“ е също западноевропейско изобретение). Това е един феномен, известен като „едновременност на неедновременното“. Именно географските открития, глобализацията, транспортните, комуникационните, военните, политическите и икономическите връзки за пръв път свързват различните точки на света, намиращи се на различни етапи от „изоставането“ или пък „напредването“. И познайте: кой определя кое е „изостанало“ и кое е „напреднало“? Разбира се, че Западна Европа и по-конкретно – колониалните сили: основно Франция и Англия и в по-малка степен – Холандия и Испания. Поради тази причина, когато се изобретява тази сложна координатна система, привидно обективно описваща ситуацията, а реално служеща за субективен контрол, вторият етап е стартирането на експлоатацията. Когато сте завладели – било Индия, било Близкия изток (а именно Египет, Трансйордания, Ирак и всички тези държави, които в момента стоят на преден план в международните новини) – тогава концепцията за „изостаналия“, за „деспотичния“, „немодерния“, „азиатския“, и „долнопробния“ по отношение на „светлата“, „ренесансова“ и „напредничава“ Европа Ориент служи като мотивация за неговата експлоатация. По този начин „изостаналостта“ се увеличава още повече, но тук вече се прикрива именно втората много важна причина за регреса на Ориента спрямо Европа, а именно – европейското господство, експлоатиращо този периферен свят, правейки го колония.

Не би било много по-полезно за Запада и развитието на самокритичността му да види себе си и слабите си страни през очите на Ориента, вместо да се самоидеализира?

Това го има в една друга наука, по-скоро парадигми от науки, които се наричат postcolonial studies – буквално „колониални изследвания“, и които задвижиха, така да се каже, махалото в другата посока. А тя е, че за всички проблеми на това, което наричаме „колониални общества“ – в Африка, Азия и Латинска Америка – виновен е само и единствено Западът. Т.е. няма уравновесена гледна точка. Ако концепцията за „изостаналия Ориент“ служи като легитимация за контрола и господството над него, то пък постколониалните изследвания правят точно обратното: за всички проблеми на постколониалните общества са виновни само и единствено колониалните господари; няма обективна гледна точка, която да се опита да събере минусите и плюсовете на двата подхода. Тук трябва да имаме нещо предвид, специално в областта на научните изследвания – науката, в това число и социалните науки, е западноевропейско изобретение. Научният подход на субект-обектното отношение към света е само и единствено западноевропейско и никакво друго. В този смисъл научният подход носи „родилните петна“ на мястото, културата и цивилизацията, които са го произвели – ренесансова и постренесансова Западна Европа (с реформацията, контрареформацията, ранната модерност и т.н.). Следователно всички тези науки в крайна сметка възникват като рефлексия на западноевропейския исторически, социален, политически и какъвто щете опит. Поради тази причина единственият „истински“, подчертавам кавичките, предмет на тези науки се явява само и единствено Европа. Всичко останало е ерзац. То е добро или лошо, напреднало или не, регресивно или прогресивно, само и единствено в сравнение с идеалния образец, който – познайте кой е? – разбира се, Западна Европа!

Но тогава какъв, ако не научен, би трябвало да бъде подходът?

Научният подход не е обективен. Това е другата голяма, казвам го директно, измишльотина. Няма такова нещо като „обективно“ познание. Познанието винаги е субективно. Неслучайно Кант казва, че по принцип природата няма собствени характеристики. Тя няма собствен смисъл; ние, хората, създаваме характеристиките и навличаме драперията на „добро“ или „лошо“, на „възвишено“, „регрес“, „прогрес“ и т.н.. Една скала срещу вас не е лоша или добра. Тя ще е едно от двете само с оглед на интенциите ви спрямо нея – ако ви пречи, или пък ви е от полза. Т.е. сама по себе си обективната природа няма качествата, които ѝ придава наблюдаващият субект. В случая той условно е западноевропейският човек, продукт на колониалната епоха. Той налага върху този целия свят филтрацията на собствените си очила.

Това и описва Едуар Саид – социалната конструкция на уж обективната научна гледна точка, произвеждаща един изкуствен предмет: Ориента като обект за господство и експлоатация. Първият етап се явява неговото неглижиране, предвзетото му третиране априорно като нещо екзотично; като нещо, което не е равно на изучаващия субект. Винаги има едно високомерно гледане отгоре надолу към предметите. Между другото ние, българите, можем да кажем, че това се отнася и за нас, въпреки приказките за обратното. Както има „ориентализъм“, така има и „балканистика“. А защо няма „оксидентализъм“? Т.е. „наука за Запада“? Няма такова нещо. Там имате политикономия, икономика, социология, политология… всякакви други социални науки. Но нямате обща наука за Запада по отношение на Изтока. Това там не се допуска. Защо ли…

Искате да кажете, че балканистиката включва едно високомерно, презрително отношение към Балканите?

Разбира се! Балканите не са нищо друго освен, ще ви го кажа директно с терминологията на XIX в., „европейска Турция“. Превеждам: „Азия в Европа“.

За кого, освен за хората с концентриран интерес върху темата е книгата „Ориентализмът“?

За всички онези, които искат да надскочат провинциалната гледна точка и да се опитат да погледнат света отгоре. Никога, повтарям, никога човек не може да изучава един предмет, докато е част от него. Когато вие сте вън и встрани, когато имате дистанция и дистинкция от предмета, тогава вие сте в състояние да го наблюдавате. Тогава разбирате, че приказките за обективен подход към обективните предмети са всъщност субективна измишльотина и средство за контрол; директно по Грамши.

Интервю на Светлана Дичева, БНР