Всяка цивилизация се крепи на историите, които разказва сама за себе си

Интервю с д-р Пол Купър, автор на „Гибелта на цивилизациите. Истории за величие и упадък“

Има ли исторически паметник, който винаги ви изпълва с тъга и чувство за безвъзвратна загуба?

Обичам да изследвам руини – да се разхождам из древните рушащи се храмове и дворци, представяйки си живота, който са водели хората зад стените им. Археологическите останки могат да те изпълнят с тъга, но също така могат да ти напомнят и за надеждата. Въпреки рушащите се стени, пропадналите покриви, съборените колони и пукнатините по статуите, нещо все пак продължава да стои. И така показва едновременно силата на времето да променя и разрушава, но и съпротивата срещу нея. Тези места разкриват огромни хоризонти пред въображението и затова винаги са привличали хората: за да ги изследват, рисуват или пишат за тях.

Можете ли да посочите един-единствен фактор, който категорично определя дали една цивилизация ще преодолее дадена криза или ще се срине?

Над всичко останало – адаптивността. Цивилизациите, които са устоявали, са тези, които са можели да променят своята структура, институции и дори фундаменталната си представа за това как трябва да бъде организирано едно общество, когато светът наоколо започне да се променя. Може би най-забележителният исторически пример за това е Византийската империя, която оцелява повече от хиляда години след падането на Западната Римска империя. Успява да го направи чрез обновяването си и превръщането си в средновековен тип държава. Изправя се пред нашествия, чума, религиозни разколи и кризи в управлението си – но всеки път открива нов начин, по който да просъществува.

Сравнете това с обществата, които спират да бъдат гъвкави, следват само един определен модел на поведение и твърде много разчитат на институциите, които някога са им служили добре, но при промяна в обстоятелствата стават бреме. Адаптивността е по-трудно постижима на практика, отколкото на теория, защото често изисква властимащите да се откажат точно от нещата, които някога са им дали власт – а това е жертва, която повечето управляващи класи в историята не са склонни да направят.

Крахът на коя цивилизация е най‑неточно представян от съвременните историци и коя ключова подробност от него продължаваме да тълкуваме погрешно?

Има погрешни представи около историята на много от рухналите общества, но бих казал, че най‑системно продължава да се изопачава историята на хората от Великденския остров (Рапа Нуи). Когато европейците стъпват на бреговете му, те биват поразени от невероятните дялани статуи, издигнати навсякъде из острова – близо хиляда на брой. Мореплавателите сметнали, че това не е било по силата на местните хора и решили, че статуите са били създадени от някакво предишно, по‑напреднало общество.

Оттогава историята на Великденския остров не спира да бъде грешно представяна, включително с обяснението как местните хора сами унищожават ландшафта, причинявайки екологичен колапс, следван от войни, глад и дори канибализъм. Тази история често в наши дни се използва и като предупреждение за щетите, които можем да нанесем на околната среда. Но всички доказателства – както археологически, така и писмени – опровергават този разказ. Всъщност когато холандските изследователи пристигат на острова през 1722 г., те категорично свидетелстват, че местното общество процъфтява. Едва след нахлуването на пренасяни от европейците болести, отвеждането на част от местните в робство и последващата индустриализация на острова, населението започва драстично да се топи и накрая стига до малко повече от стотина души.

Ако можехте да възкресите една изчезнала цивилизация точно такава, каквато е била в разцвета си, знаейки, че сигурно би повторила грешките си, бихте ли го направили?

Не – стрелата на времето лети само в една посока.

Може ли да твърдим, че някои цивилизации всъщност заслужават своя край – че от морална гледна точка той е не трагедия, а възмездие?

Като историци ние обикновено не разглеждаме историята през моралната призма – оставяме това по‑скоро на философите. Злини са били извършвани от всяко човешко общество, но нашата задача е да разберем единствено какво точно се е случило и защо. Но все пак има школи, които разглеждат краха на обществата не като трагедия, а като вид адаптация. Когато едно общество наближи критичната си точка си на разпад или заради променената среда устойчиви преди структури вече не функционират, то по естествен начин се ориентира към по‑опростени форми на организация. Може да се твърди, че има исторически закон, по силата на който обществата, които губят способността си да се самоподдържат, биват заменени от такива, които могат – и този модел виждаме да се повтаря през цялата история на човечеството.

Ако можехте да заличите една цивилизация от историческите летописи, за да видите как светът би се развил без нейното влияние, коя бихте избрали и защо?

Ако за момент оставим настрана факта, че с това бих заличил и самия себе си, би било интересно да видим как Европа би се развила без Рим. Тъй като сянката му върху две хиляди години история на Запада е толкова плътна, за нас сякаш е невъзможно да погледнем извън нея. Много от европейските кралства, които появяват по-късно, са създадени по римски образец и говорят езици, произлизащи от латинския. Нашите правни системи, архитектурата ни и дори самата ни представа за това как изглежда една цивилизация – всичко това е пречупено през римската призма. Често се питам дали това наследство всъщност не ни е ограничавало в не по-малка степен, отколкото ни е вдъхновявало.

Идеята за централизирана, експанзионистична, административно унифицирана държава е римска идея – и тя причинява огромни страдания в многобройните си исторически преосмисляния. Без Рим необикновеното разнообразие от народи и култури в Европа и Средиземноморието може би тръгнало по съвсем друг път на развитие. Не можем да знаем дали резултатът би бил по‑добър или по‑лош. Но от всички мисловни експерименти, достъпни за един историк, този е най‑главозамайващ – и затова е и най‑неустоим.

В контекста на вашите изследвания: коя съвременна държава наподобява най-много общество в предколапсно състояние и кои исторически паралели ви тревожат най‑силно?

Би било трудно да погледнем към Съединените щати, без да изпитаме известно безпокойство от историческа гледна точка. Паралелите, които ме тревожат най‑много, не са тези, които на пръв поглед изглеждат най-драматични – политическата закостенялост, доминацията на застаряващи елити, милитаризацията на полицията, рушащата се инфраструктура, военната свръхекспанзия и безумните войни. Макар всички те да са реални признаци за напрежение, много по-тревожни са фините знаци, че това общество започва да губи вяра в собствените си основополагащи митове.

Всяка велика цивилизация се крепи на историята, която разказва сама за себе си – набор от базови ценности и принципи, които обединяват хората и им дават обща рамка за разрешаване на конфликтите. Когато тази история се пропука и различните групи в обществото вече не изхождат от едни и същи базови предпоставки за предназначението на тяхната цивилизация, започваме да наблюдаваме институционален разпад, който предхожда колапса.

Рим не пада, когато Аларих I, кралят на вестготите, го плячкосва през 410 г., нито когато последният император абдикира от престола си след битката при Равена през 476 г. Крахът на Рим започва поколения преди това, когато обществените връзки, които са крепели империята дотогава, бавно са започвали да се разкъсват. Дали Съединените щати могат да открият нова и достоверна история, която да разказват за себе си – такава, която да бъде честна към миналото, и да показва на хората какво могат да надградят: това е може би определящият въпрос за идните десетилетия.

Вероятно са ви питали безброй пъти, но все пак – кой според вас е най‑вероятният сценарий за края на нашата собствена цивилизация: ядрен конфликт, климатична катастрофа, глобална пандемия?

Без съмнение предизвикателствата през следващото столетие ще бъдат доминирани от срива в климатичната система, чийто ранни последици вече изпитваме. Вече са установени редица кризисни фактори, които ускоряват и усилват ефектите, причинени от CO₂ и още по‑мощния парников газ метан, което означава, че промените, които наблюдаваме, са дори още по-тежки, отколкото бяха прогнозирани през последните десетилетия. С други думи, ние вече живеем в това, което преди се смяташе за най‑лошия сценарий.

Един от тези критични фактори е топенето на арктическия морски лед, който в момента отразява обратно в космоса до 80% от слънчевата светлина, падаща върху него, и така охлажда планетата. През последните години в Арктика многократно са регистрирани температури с 20 градуса над обичайните. Виждаме рекордно малко лед, а се очаква Арктическият океан да посрещне и първото си лято без такъв – още през 30‑те години на XXI век, вече без значение от динамиката на газовите емисии.

Много от държавите, добиващи изкопаеми горива, всъщност разширяват тази си индустрия – стъпка, която авторът на един доклад на ООН нарича „лудост“. Голямото изпитание на следващия век ще е дали ще успеем да отговорим на тези предизвикателства или и нашите общества, както толкова много преди тях, ще трябва да бъдат заменени от други, които могат.

Интервю на Владимир Цанков