„Ерата на мързела“ и краят на нашето време

Интервю с проф. Оливие Бабо, автор на „Ерата на мързела. Как децата ни и ние вече не виждаме смисъл да полагаме усилия“

В контекста на книгата си как гледате на настоящето: като на тревожни времена, изискващи незабавни мерки, или вече сме в разгара на пълномащабна криза?

Смятам, че вече сме в същинска криза; просто все още не я назоваваме по правилния начин. В книгата си описвам не мимолетни тенденции или особености на поколението, а истински разрив на цивилизацията ни. За пръв път в човешката история трите основни предизвикателства, които винаги са определяли битието ни – оцеляването, принадлежността към група и реализацията – вече не изискват предишните усилия. Социалните политики на държавите гарантират оцеляването дори на онези, които не желаят да работят. Нуждата от принадлежност вече не изисква съобразяване с обществото; напротив – сега очакваме то да се адаптира към нас; а стремежът към реализация е сведен до търсенето на възможно най-бързото удовлетворение. Паднат ли и трите предпазни механизма едновременно, щетата в отношението ни към това, да полагаш каквито и да е усилия, ще е неизбежна. Така че не – определено не мисля, че сме само „в риск“. В истинска криза сме – сега, днес! Но повечето хора не го забелязват просто защото тя не прилича на такава, а на някакво много удобно състояние.

Помните ли момента, в който осъзнахте, че ситуацията е станала наистина сериозна?

Не беше някакъв момент на откровение; по-скоро наслагването на малки, почти незначителни наблюдения, които изведнъж започнаха да се подреждат в една голяма картина. Спомням си как преди години започнах да забелязвам как писането дори на кратки съобщения все повече се превръща в непосилна тежест за хората; как гласовите съобщения неусетно замениха усилието да формулираш мисълта си в изречение. Само по себе си това не е кой знае какво. Но когато добавиш катастрофалния спад в броя на четящите и поголовната липса на концентрация; когато осъзнаеш, че цяло поколение все по-често използва flemme (не ми се занимава) не като извинение, а като модерен израз, тогава разбираш, че това не са отделни симптоми, а едно всеобщо заболяване: разпадът на самата идея, че нещо може да си струва усилията. И така реших, че това е тема, на която трябва да се посвети цяла книга, не просто отделна глава. А бе и логично продължение на предишната ми книга – „Тиранията на забавлението“, разглеждаща как свободното ни време постепенно бива изяждано от все по-пасивни дейности, които нямат никаква придадена стойност.

Живеем в епоха на ултрапреработената храна, модата на тикток и предварително сдъвканата от изкуствен интелект информация. Как да обясним на децата си, че всичко това е лесно достъпно, но вредно и фалшиво?

Често използвам сравнението с baba au rhum – мек сладкиш, измислен за хората без зъби. Всичко днес е вече предварително сдъвкано и смляно: храната, медийното съдържание, решенията, които алгоритмите взимат вместо нас. Да се движиш по линията на най-малкото съпротивление е изкушаващо, но именно там се крие истинската клопка. Колкото по-малко усилия полагаме да взимаме решения, да дъвчем и да мислим, толкова по-неспособни ставаме в тези неща. Дължим на децата си не остроумия за силата на волята, а самите ние да им дадем пример, че най-автентичните и трайни удоволствия винаги съдържат в себе си някакъв елемент на трудност. Да се научиш да свириш на инструмент, да прочетеш истинска книга, да сготвиш нещо изцяло сам: тези неща носят удовлетворение, което никога няма да получиш от безцелното скролване – но цената е да положиш усилие! Децата не трябва да слушат общи приказки, а наистина да го почувстват и изживеят. Това пък означава, че ние, като родители, трябва да престанем със старанието си да премахваме всяко препятствие по пътя им, дори още преди да са го срещнали.

Как да спрем със свръхзакрилянето на децата си, щом самите ние все по-често сме жертва на жестоката конкуренция в обществото? Как да оставим децата ни да паднат, за да се научат да тичат, когато връстниците им вече карат електрически тротинетки?

Това е основният парадокс на днешното родителство. Съзнаваме, че трудностите градят уменията, но живеем в тревожно и конкуриращо се общество, каращо ни да се опитваме да предпазим децата си от всяко възможно препятствие – именно защото залогът ни изглежда твърде висок. Иронията е, че свръхзакрилата води до точно обратния резултат: децата стават все по-зле подготвени да се справят с предизвикателствата на истинския свят.

Не е нужно да придаваме романтична окраска на трудностите или да ги създаваме нарочно. Решението е просто, но и по-трудно: да върнем в ежедневието си малките моменти, в които детето трябва да полага истински усилия, без да очаква незабавно възнаграждение; да устояваме на порива да се намесим в първия момент, когато срещне трудност. Парадоксът, който посочвате (връстниците с електрически тротинетки), е напълно реален и няма как изцяло да предпазим децата си от такива сравнения. Но дете, което е научило вкъщи, че някои усилия са задължителни, с времето ще се научи да тича по-добре от другото, което винаги е било носено на ръце.

През цялата ни история стремежът към удобства е движил и големите технологични революции. Не вярвате ли, че хората все още притежават вроден инстинкт за самосъхранение, който да ни предпази от пълна деградация?

Бих искал да вярвам в това, а и историята наистина дава известни основания за оптимизъм: удобствата никога не са премахвали напълно трудностите, защото животът неизменно продължава да поставя предизвикателства дори и пред най-закърнелите общества. Но не бих искал да разчитаме единствено на инстинкта си, защото тенденцията в съвременните технологии (включително и изкуствения интелект) е да бъдат премахвани точно онези препятствия, които обикновено го задействат. Тялото не усеща глад, ако никога не му е било позволявано да огладнее; умът не усеща неудобство от незнанието, ако отговорът винаги пристига, преди самият въпрос да е готов. Тревожа се, че за пръв път сме способни сами да заглушаваме алармените сигнали, на които разчита инстинктът ни за самосъхранение. Това не означава, че колапсът е напълно неизбежен, но и не мисля, че можем да разчитаме на някаква чисто биологична автоматична защита. Трябва сами да стигнем до съзнателния избор, на който всъщност е посветена и втората половина от книгата ми: последователно да възстановим онова, което еволюцията някога ни е налагала по необходимост.

Твърдите, че в западния свят комфортът е станал доминиращата ценност, а всяко усилие е все по-нежелано. Кои световни региони и култури бихте посочили като контрапункт на тази тенденция?

Най-вече някои части от Азия – общности, започнали с много ограничени материални ресурси, но постигнали забележителни успехи чрез строг режим и огромна взискателност, предавана от поколение на поколение и приемана като ценност, не като бреме. При тях ме впечатлява най-много не благосъстоянието им, а устойчивостта на тамошната култура, в която дисциплината и стремежът към съвършенство все още са източник на гордост, вместо да пораждат съмнения.

По-общо погледнато, развиващите се страни са на някакъв ранен етап от пътя си, докато Западът вече до голяма степен е приключил със своя; жаждата им за удобства е много силна, затова и мобилизират огромни усилия, за да я утолят. Проблемът на Запада е обратният: пресищането. Толкова успешно сме свели усилията до минимум, че вече не разбираме същината им – именно защото вече не са ни нужни, за да получим каквото искаме.

До каква степен съвременните технологии – смартфоните, автоматизацията, изкуственият интелект – влияят активно на склонността ни да избягваме всякакви усилия? Основна причина ли са, или само засилват вече съществуваща тенденция?

Технологиите винаги са действали двупосочно: едновременно могат да ни помагат, но и ни отслабват. Лъковете са ни позволявали да ловуваме по-успешно, използвайки по-малко мускулите си; джипиесът разтоварва ума, но осезаемо свива хипокампуса на лондонските таксиметрови шофьори, които вече не трябва да помнят наизуст градските улици. Така че не – не мисля, че технологиите са в основата на неприязънта ни към полагането на усилие. По-скоро тя е заложена в мозъка ни, развивал се стотици хиляди години именно като изключително ефективна машина за пестене на енергия.

Технологиите просто премахват външните ограничения, досега пречели на тази неприязън да се развихри с пълна сила. През по-голямата част от историята ни светът е изисквал от нас достатъчно, за да не ни позволява да се отпуснем; но днес вече можем.

Изкуственият интелект е най-драстичната проява на всичко, което сме виждали досега, защото за пръв път срещаме нещо, способно да замести не само мускулите, но и мисленето ни – т.е. способността ни да синтезираме, да преценяваме, да пишем. Това не е просто следващ етап на усилване на способностите ни, а изцяло качествен скок, защото директно се намесва в последната област (когницията), в която досега трябваше да се справяме изцяло сами.

Как да използваме изкуствения интелект така, че да стимулира развитието на човешкия, не да го измества?

Границата е по-тънка, отколкото си мислим, и я определя един единствен въпрос: оправдава ли целта средствата, или те започват да я формират (или дори произвеждат) по свой образ и подобие? Изкуствен интелект, помагащ ти да структурираш аргумент, до който сам си достигнал, всъщност стимулира мисленето ти; ИИ, който изцяло измисля аргумента вместо теб, води до същата атрофия на паметта, която джипиесът причинява на таксиметровите шофьори.

На практика това означава, че трябва да използваме ИИ като партньор за интелектуални тренировки, а не като писател в сянка. Той трябва да стимулира разсъжденията ни, не да го извършва вместо нас; да оценява и интерпретира опита ни, а не да ни отнема самото житейско изживяване.

Това означава и съзнателно да запазим сферите (четене на тежка книга; опит за справяне с проблемите, без да търсим специализирани съвети; търсене на отговори, вместо да ги получим наготово), в които все още вършим сериозната когнитивна работа сами – именно те пречат на способностите ни да закърнеят.

Напред ще продължат не обществата и хората, които се съпротивляват на ИИ, а онези, които сами определят усилието като тяхно право – и са готови да го бранят.

Интервю на Владимир Цанков