Свидетели сме на безпрецедентна атака срещу свободата на ума

Интервю с д-р Михаел Нелс

Д-р Нелс, за нас е истинско удоволствие да имаме възможност да поговорим за книгата ви „Индоктринираният мозък“. Тя се появи в Германия през 2023 г., а вече има и своето българско издание.

Книгата веднага пожъна голям успех в немскоговорящите страни, но и в англоговорящия свят месеци наред оглавяваше класациите за бестселъри. На какво приписвате успеха ѝ – на естествения страх на човечеството за оцеляването си, на усещането, че нещо не е наред с неговото развитие, или на нещо съвсем друго?

Първо искам да ви благодаря за поканата за този разговор. Много се радвам, че книгата излезе и в България в каталога на „Изток-Запад“. Наистина съм щастлив от този факт.

Успехът ѝ вероятно се дължи на същото, което ме и подтикна да я напиша: дълго търсех обяснение за себе си, докато в един момент не ми просветна пред очите. Сякаш получих прозрение и си помислих: „Добре, ако това е вярно, то всичко си идва на мястото.“

Нещата, през които минахме от 2020 г. насам, както и факторите, довели до глобалната епидемия, могат да се обяснят напълно логично. Успях да формулирам едно общо разбиране за това как определени тенденции и интереси водят до влошаване на психичното здраве на хората. Ковид-19 и свързаната с него пропаганда бяха фактори, но и самата мРНК-ваксина атакува точно онази част от мозъка, върху която работя от над 20 години в изследването си на Алцхаймер, и я уврежда масивно. Това е област, която наричам „нашата ментална имунна система“, т.е. това, което ни предпазва от вредните наративи в средата ни.

Думата „наратив“ придоби негативна конотация, но всъщност наративите са просто истории. Мозъкът ни е като гъба и попива нещата, които му се разказват. Ние живеем с истории, можем да ги запомняме невероятно ефективно; те формират нашия житейски опит, а тези, което си разказваме сами, в крайна сметка изгражда нашето „Аз“, нашето самосъзнание – т.е. това, което разказваме и за себе си.

Когато сутрин се събудим и отново включим мозъка си, подобно на компютър, всъщност започваме да размишляваме върху истории за самите себе си. Ние сме и разказвачи, и слушатели. Но има истории, които ни помагат, и такива, които ни вредят. За тази цел в мозъка ни е този център, който наричам „нашата ментална имунна система“. За разлика от физиологичната ни имунна система, която трябва да ни предпазва от микроорганизми, този център ни предпазва от макроорганизми или истории за тях, които ни вредят. Истории, които ни плашат ненужно; които ни дават доходоносни идеи, но и ни лишават от здравето ни. И именно за да се защитим от тях, я има психичната имунна система.

Ако искаш да властваш над хората, трябва само да я парализираш и тогава те остават беззащитни пред всякакви наративни манипулации. А това пък означава, че могат много лесно да бъдат индоктринирани.

Намирам подзаглавието на книгата ви за много интересно: „Глобалната атака срещу свободата на ума“. При това понятието атака не трябва да се разбира в преносен смисъл, тук става дума за напълно реална. И свободата на ума съвсем не се отнася за философската концепция, а директно за физическите свойства на мозъка ни. Бихте ли обяснили това малко по-подробно?

Да, психичната имунна система е като физиологичната ни. Т.е. тя има физическа съставна част и когато тя бъде увредена, ние сме изложени на въздействието на наративите. И когато те доведат до загуба на свободата ни, карайки ни да вярваме в неистини, тогава настъпва истинската опасност.

Ето един съвсем конкретен пример: казват ни, че някой е опасен за нас и трябва да влезем във война срещу този човек (или нация). Но тази версия може изобщо да не е вярна и другата страна също да е въвлечена във войната от подобен наратив. Тогава всъщност имаме два наратива, подклаждащи война, въпреки че населението на тези държави изобщо не проявява интерес към нея. Същото се случва и когато казваме, че даден вирус е много опасен, а той всъщност изобщо не е. Започваме да се страхуваме от самия наратив.

В конкретния случай с Ковид-19 още в самото начало беше известно, че имунната ни система може много успешно да се справи с този вирус, стига да е добре снабдена с микроелементи, както и че ако те липсват, особено витамин D, борбата с вируса няма да е ефикасна. А наративът, който ни беше разказан, гласеше, че няма алтернатива на генно-инженерните експерименти като ваксината. И това е вреден наратив – губим свободата и здравето си, което от своя страна ограничава и физическата ни свобода. Защото ако някой претърпи инсулт, свободата му със сигурност ще бъде ограничена. А в случая с Ковид-19 скритият замисъл беше ясно формулиран от Световния икономически форум – да се реализират „Целите за устойчиво развитие до 2030 г.“, като главната идея в тях е, че трябва да бъдем щастливи, без да притежаваме нищо. Става въпрос за едно пълно обръщане на финансовите възможности на хората, като на практика ще бъдем наблюдавани чрез система за социален кредит по китайски модел. Което пък със сигурност ще бъде ограничение на свободата, особено ако се контролират и мислите ни, което вече е възможно чрез съответните устройства – било то смартчасовник, преносими устройства или слушалки, улавящи мозъчните вълни.

Ние сме контролирани във всички области. Въпросът е: искаме ли да го приемем? А този въпрос не може да стои пред някой, чиято психическа имунна система вече не функционира; той просто безропотно ще приеме това, което му бъде наложено.

Когато психичната имунна система спре да функционира, човек губи любопитството си, способността си да разсъждава, критичното си мислене, и най-вече – започва лесно да се поддава на страха. Психичната имунна система ни дава това, което наричам психична или рационална устойчивост, т.е. способността ни да запазваме хладнокръвие в кризисни ситуации и да не изпадаме в паника. Това са аспекти на психичната имунна система, които не са чисто мисловни, а действителни функции на самия мозък.

Можем да локализираме къде точно в него се намират конкретните нервни клетки, отговарящи за това. Те са едни от най-важните в тялото ни, образуват се наново всеки ден и скоростта им на обновяване е решаваща за тяхната функционалност.

Тъй като тези нервни клетки са твърде млади, те са и изключително чувствителни. Трябва да им бъдат осигурявани условия, при които да растат оптимално, за да може в дългосрочен план да ни предпазват дори и от Алцхаймер. Обратното – недостигът им, причинен от нетипичния за биологичния ни вид начин на живот в съвременното общество, води до развитието на мозъчни дегенеративни заболявания. Публикувал съм проучване по тази тема през 2016 г. – „Единна теория за болестта на Алцхаймер“, а последствията от основните механизми, които представям там, бяха ясно видими през 2020 г.

На първо място самите мерки срещу коронавируса – аз ги наричам „антисоциално дистанциране“, защото те отчуждиха хората. Човек се нуждае от социален контакт, за да процъфтят нервните клетки, за които говорим. Нуждае се от физическа активност и смисъл в живота, а на много хора това беше отнето през 2020 г. заради мерките, и по-специално заради карантините. Храненето също играе важна роля, а то няма как да е оптимално, когато човек не може да излиза от вкъщи. Оттам идва и влиянието на страха, който пречи на тези нервни клетки да се произвеждат ефективно. Засегнат бива дори хипокампусът – центърът на автобиографичната памет, който благодарение на тези клетки, възпроизвеждащи се през целия ни живот, има способността да расте заедно с нашия опит. Това означава, че размерът на хипокампуса пряко отразява опита ни, и ако растежът му е ограничен, или се стигне дори до свиването му, това ограничава нашата умствена свобода.

Умствената имунна система, функционално основаваща се на създаването на нови мозъчни клетки в хипокампуса, е и това, което ни прави хора. Човечността се основава на способността ни да размишляваме, да се поставяме на мястото на другия; да можем да разрешаваме конфликти, като намираме компромиси и се учим един от друг; да слушаме, имайки смелостта да чуем понякога и неща, които не ни харесват, за да можем да променим грешната посока, в която е поел животът ни. Всички тези елементи ни придават специфичните качества, правещи възможни творчеството, способността за планиране и дългосрочните идеи за това какво искаме да правим с живота си. А те зависят в решаваща степен от способността на клетките да се образуват в хипокампуса – центъра на автобиографичната ни памет – отново и отново всеки ден. Това са млади клетки в изключително чувствителна фаза и точно те са са мишена на глобалната генно-инженерна програма.

В книгата ви пандемията от Ковид-19 заема централно място. С нея ли започна индоктринацията на мозъка или процесът вече беше в ход?

Това е процес, който продължава от много, много дълго време. Индоктринацията всъщност е факт от зората на човечеството. Историята на културите (поне записаната) се състои основно от индоктринации. Пример е наративът, че трябва да атакуваме хората от другата страна на оградата, защото са зли. Или защото са по-нисши от нас – понижаваме статуса им, изключваме ги от човешкото семейство, за да можем да вършим злини; казваме, че нашата страна струва повече от всяка друга и ние сме по-висши от останалите. Всичко това са индоктринации, защото хората наистина вярват в такива неща и ги възприемат като част от своята личност.

Децата биват индоктринирани в религиозни убеждения още от най-ранна възраст. Едно дете, идвайки на този свят, не е нито будист, нито даоист, ислямист или католик. Хората се раждат с отворено за всичко съзнание, а този вид индоктринация започва много рано. В християнството той звучи така: „Оставете децата да дойдат при мен.“

От една страна, мозъкът им е много възприемчив, а от друга – все още не разполага с друга система от вярвания, с която да сравни първата. Затова изучаването на втора религия е много по-трудно – човек вече започва да прави сравнения. Съмненията се появяват най-късно с настъпването на пубертета и затова и го има. През него мозъкът се препрограмира, т.е. всички връзки по някакъв начин се поставят под въпрос: „Какво съм научил от родителите си?“ „Вярно ли е всичко това?“ Човек започва да се бунтува, а това е много важно за културното развитие. Но когато индоктринацията е била много интензивна, дълбоко вкоренените принципи, които човек усвоява още в ранна възраст, стават част от личността и никога повече не се поставят под съмнение. Така се получава трайна индоктринация.

Въпросът обаче е: дали това е насочена атака срещу психическата имунна система, т.е. дали нарочно се цели мозъкът да стане уязвим за вредните наративи? Аз вярвам, че е точно така.

Мога да кажа нещо въз основа на примера с Алцхаймер: тази болест е последица от хроничното разрушаване на психичната имунна система до степен, в която човек не си спомня вече дори собствените си истории. Самите наративи се забравят и хипокампусът претърпява т.нар. хипокампусна деменция. Алцхаймер възниква там, в автобиографичния физиологичен център. И в проучването ми, което цитирах по-рано, „Единна теория за болестта на Алцхаймер“, успях да покажа, че недостатъчното образуване на нови нервни клетки в хипокампуса – единствената област в мозъка, която може да създава клетки през целия живот – е основна предпоставка за поява на Алцхаймер.

Когато тази болест е открита през 1906 г., тя е описвана като медицинска чудатост. През 40-те години на миналия век заболяването се среща толкова рядко, че дори не се разглежда като самостоятелна тема в учебниците, докато през последните десетилетия на ХХ в. вече е масово явление. И мога да констатирам появата на много нови фактори, сериозно възпрепятстващи създаването на мозъчни клетки в хипокампуса. Поради тях още през 2019 г. две или повече заболявания, свързани с увреждането му, бяха на челно място в статистиката.

Към тях спадат Алцхаймер и депресията (най-разпространените заболявания в света през 2019 г.), но също така и аутизмът, СДВХ (Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност), граничното личностно разстройство и т.н. Взети заедно, тези заболявания днес са водещи в световен мащаб. Напълно ясно е, че още през 2019 г. психическата имунна система на обществото беше силно компрометирана, защото вече бяхме стигнали до първите крайности.

Както при върха на айсберга: предполагам, че и онази част, която се намира под повърхността на водата, т.е. останалата част от населението, също вече не разполага с оптимално функционираща психическа имунна система. И това обяснява защо хората бяха толкова лесно повлияни през 2020 г. Болниците тогава не бяха препълнени. Статистиката дори показва, че през 2020 г. е имало по-малко случаи на тежки пневмонии в сравнение с предходната година.

Имаше много странни неща, които се обсъждаха открито в интернет. Макар че много от тях бяха изтрити, все пак беше възможно да се стигне до информация, можеше да се чуват различни мнения. Имах такъв случай в моето семейство – най-близките ме послушаха, но тези от по-широкия семеен кръг бяха напълно подвластни на вредните нагласи. Това доведе до съвсем ясно изразен разрив в семейството и беше и причината, поради която започнах интензивните си проучвания, а резултатът е тази книга.

България всъщност остана много скептична по отношение на мерките, свързани с пандемията от коронавирус. Останахме на последно място по брой на ваксинираните хора. Това всъщност говори ли положително за нас?

Да, определено.

Според вашата теория този естествен скептицизъм спрямо общоприетите мерки, дискурси и наративи би трябвало да е положителна черта.

При всички случаи е. Вредните наративи се разпознават благодарение на автобиографичната памет, психическата имунна система се намира именно в нея. А автобиографичната памет е много ефективна в разпознаването на лоши наративи просто защото е натрупала някакъв опит, какъвто и да било. Ако човек го няма, както при децата, той приема всеки наратив. Ние вярваме на това, което казват родителите ни, защото нямаме никакъв минал опит, нямаме спомени някога да сме чували нещо различно.

Ако приемем, че психическата имунна система зависи до голяма степен от досегашните ни преживявания – било то като самостоятелни личности или като част от хората, с които живеем заедно и оказват влияние върху нашата културна идентичност, – то тогава културното наследство в България вероятно е доста различно от това във Франция или в САЩ. Виждаме го и тук, в Германия, в източната част, която дълго време беше в съветската сфера на влияние. Хората на изток бяха много по-скептични от тези на запад, защото от колективните спомени разбираха какво означава да живееш под наблюдението на държавата.

Имаме опит в това отношение и хората, с които се срещам в източната част на Германия, винаги ми казват едно и също: „Всъщност ние вече сме преживели всичко това – в ГДР – и сега ни се припомня.“ Именно затова от самото начало те бяха много по-скептични, но и по-склонни да чуят мнения, различни от тези във водещите медии.

Вашата книга сякаш не е фаталистическа, по-скоро дава надежда. Но в какво се изразява тя?

Честно казано, дълго се борех с надеждата. Знаех, че трябва по някакъв начин да завърша книгата с положителен край. С последната глава наистина се затрудних и дори си взех две седмици почивка, за да обмисля какво би могло да се случи сега, накъде отива историята, накъде пътуваме.

Един от отговорите, разбира се, е, че колкото по-зле се чувстваме, толкова по-добре може да стане оттук нататък. Достигнали сме най-ниската точка в културното си развитие, а всичко в природата постоянно се променя. Често говорим за хомеостазата, че телата ни имат способността да се саморегулират. Но какво означава това? Човек винаги преминава от една крайност в друга. Един пример: току-що бях в САЩ, където имах лична среща с Робърт Ф. Кенеди, министъра на здравеопазването, който в момента активно подкрепя движението MAHA – Make America Healthy Again („Да направим Америка отново здрава“). За мен беше логично такова движение да тръгне от САЩ, защото там се консумира най-лошата храна в целия свят. Но лошото хранене се е пренесло и тук – в Германия и Европа, – така че предполагам, че това движение рано или късно ще стигне и до нас. Това, което искам да кажа, е, че винаги се преминава от едната крайност в другата. Страната с най-лошото хранене сега иска да бъде тази с най-доброто. Разгледах внимателно въпроса и видях, че сега отиват към крайност, която също не е добра. Затова и се срещнах с министъра. Доброто, което се намира по средата между две крайности, най-добре служи на нашето психично здраве.

Това беше и една от мислите в главата ми тогава – че вярвам, че човекът всъщност е добър. Казах на жена ми, че трябва да си взема две седмици почивка, защото не мога да напиша последната глава на книгата веднага. В деня, в който заминавахме, близък мой приятел съвсем случайно ми подари една книга на Рутгер Брегман, издадена на немски – „Добри по природа“. Прочетох я за два дни и я цитирах многократно в последната глава на моята.

След като прочетох въпросната книга, стигнах до заключението, че човекът всъщност наистина е добър по природа и това, което преживяваме днес, са просто социално-психопатологичните последици от действията на сбирщина технократи. Аз го наричам „придобита социопатия“, т.е. придобито социопатично поведение у свръхбогатите, които вярват, че могат да се правят на Бог. Но болшинството хора не са такива, те всъщност са добри.

Напълно съм убеден, че всички принадлежим към едно голямо човешко семейство, че споделяме едни и същи надежди и радости и искаме най-доброто за нашите близки. Разбира се, възникват конфликти, но ако имаме здрава психическа имунна система, можем да ги разрешаваме мирно, правейки възможно едно хармонично съжителство между всички.

Разказахте за книга, която ви е вдъхновила. Коя от любимите ви книги бихте искали да сте написал самият вие?

Същата тази – на Рутгер Брегман. Когато я прочетох си помислих: „Щеше да е наистина хубаво, ако аз я бях написал – аргументите в нея са толкова очевидни.“

Намирам проучването в тази книга за много добро, както и начина, по който авторът подхожда към темата, разбивайки митовете, които постоянно ни задушават – включително вредния наратив, че човекът е злонамерен. Аз добре познавам този наратив, тъй като съм възпитаван в католическата вяра до пубертета си, през който осъзнах, че тази рамка не е за мен.

Католическият наратив се състои именно в това – човек по природа е лош, ражда се с първородния грях и трябва да бъде контролиран чрез закони свише, за да не настане хаос. Но аз вярвам, че хората могат да се самоорганизират много добре и в малки групи, без да е нужно да им се налагат власт и закони, регулиращи всичко до най-малките подробности. Предпоставката за това обаче е да успеем отново да укрепим психическата си имунна система, за да може тя да възвърне първоначалната си сила. В това отношение моята книга и тази на Брегман се допълват много добре.

Описал съм това много подробно и в друга книга, озаглавена „Заговорът срещу лития“. Тя излезе наскоро и в САЩ, където също стана бестселър. За лития говорих и в Европейския парламент, защото там наистина се води сериозна война. Всъщност точно това и казах в лекцията си там: „Води се масивна война срещу психическата имунна система на хората.“

Но имам надежда. Трябва само – и за това се боря от 20 години – да поставим Алцхаймер на дневен ред. Заех се с тази тема още като прохождащ автор, защото смятах, че ако успеем да решим проблема с Алцхаймер, ще можем да решим всички проблеми, свързани с психичното здраве. И все още съм твърдо убеден в това.

Психическото ни здраве трябва да съответства на това, което природата ни е дала от самото ни раждане, т.е. да сме психически здрави в съответствие с потенциала си. Ако това се случи, вероятно вече няма да има войни. Защото дори ако технократите или хората, печелещи пари от оръжия и геополитически машинации, поискат да укрепят властта си, предизвиквайки война, то никой вече не би се включил в нея. Това е моята надежда.

Възможността за пълна свобода на човека все пак реална ли е?

Абсолютно, но за това е необходима здрава психическа имунна система. Тогава ще имаме свободата да се реализираме и да съжителстваме с другите. И тъй като и нашите опоненти ще разполагат със същата психическа свобода, убеден съм, че винаги ще се стига до добри компромиси – ще е ясно както какво иска другият, така и какво искаме самите ние.

Тогава ще можем да кажем: „Добре, аз уважавам твоите желания, а ти – моите.“ И ако се окажем в ситуация, в която трябва да разделим помежду си нещо, просто ще се постараем да намерим компромис. Убеден съм, че това е възможно, ако и двете страни подхождат към въпроса мирно и разумно.

Вие имате не само медицинско образование, но сте заемали и ръководни постове в редица университети и компании по целия свят. Имате собствено издателство и сте силно обществено ангажиран, а също така сте и баща на три големи деца.

В книгата си често говорите за смисъла на живота като основна предпоставка за освобождаване от индоктринацията. Това ли е смисълът на живота ви – да се борите за свободата на човека, за свободното съществуване?

Читателите, които искат да разберат защо можем да доживеем до напреднала възраст, ще обърнат внимание на понятието „еволюцията на бабата“ в книгите ми. Способността ни да оказваме влияние през поколенията, т.е. да използваме житейския си опит за благото не само на собственото, но и на следващите поколения, е обусловена от еволюцията.

Въпросът е в следното: дългият живот всъщност ни е заложен. Така че хората, които имат здрава психическа имунна система, проявяват силен интерес да бъдат не само до децата, но и до внуците си. Аз самият имам щастието да съм дядо на едно прекрасно дете, а и второ е на път. Ако животът ми трябва да има само един смисъл, само една цел, то това ще е децата да растат в свобода. А световните тенденции, които днес наблюдаваме, водят точно до ограничаването ѝ.

Както споменахме в началото, знаем какво се случва в момента. Но има и противоположно движение и ако съм станал част от него, тогава съм дал своя принос. И колкото повече хора успея да вдъхновя, включително и вашите читатели, толкова по-вероятно е да живеем в свят, в който внучето ми ще се чувства добре.

Интервю на Борис Дренков.