Жените и властта: време е за промяна! Интервю с Мери Биърд

Светлана Дичева разговаря с известния британски специалист по класически цивилизации Мери Биърд.

Когато започнах да чета книгата Ви „Жените и властта“, си спомних за подчинената роля на майка ми и баба ми в нашето – в крайна сметка – патриархално семейство. Въпреки някои моменти на бунт съм сигурна, че съм предала този начин на мислене на дъщеря ми. Чудя се, ако този начин на мислене се предава от майка на дъщеря от древността до днес, дали ние, жените, не се самосаботираме и сами не заглушаваме гласа си?

Да, все някак се самосаботираме. Разбира се, най-ефективният начин да заглушиш жените е да ги накараш сами да се заглушат. Често си мисля, че във Великобритания точно жените са били едни от най-убедените противници на даването на право на глас на жените. Ето как въздейства експлоатацията: независимо дали става дума за жени, или за някоя друга „низша класа“, експлоатираните са принудени да интернализират структурите на властта.

Какви уроци можем да извлечем от древността, за да повишим самочувствието си като жени?

Смятам, че от древността можем да научим много добре за структурата на властта. Не мисля, че там можем да намерим решение на проблема, но поне можем да разберем как функционира системата. След като разбереш как работи една система, е по-лесно да я оспориш.

Това отново е един от начините, по които работят потисничеството и експлоатацията. Чрез тях жените се насърчават да поставят другите си интереси (например класовите) пред половата йерархия – да се чувстват по-солидарни със семейството си, с колегите си в работата, отколкото с другите жени като жени.

Мачисткото поведение е във възход. То преобладава и в политиката на най-високо ниво. Каква е противоотровата? Има ли такава? 

Мисля, че хуморът – дори присмехът – е добра противоотрова срещу мачизма. Склонни сме да изявяваме гнева си твърде много. Трябва да бъдем по-умни. Сексизмът е глупав – трябва ясно да покажем, че го намираме за смешен!

В книгата давате примери на известни жени политици, които носят мъжки костюми и възприемат мъжки маниери, за да вдъхнат доверие. Съвместими ли са жените и властта? Как може жените да се ползват с доверие и да имат власт, без да се правят на мъже?

Това е големият въпрос. Властта е била „кодирана“ като мъжка територия толкова дълго време, че сега е много трудно да се измисли как да се възприема като женска. Това е едно от нещата, които Маргарет Тачър направи във Великобритания... Тя направи дамската чанта оръжие. Като цяло мисля, че трябва да бъдем бдителни към начините, по които ни принуждават да бъдем мъжествени. Казвали са ми, че в курсовете по женско лидерство все още се опитват да убедят жените да понижават гласа си, когато говорят, за да звучат по-авторитетно. Трябва да кажем „не“!

Как жените да излъчват авторитет, когато представата, която имат за самите себе си, не е достатъчно авторитетна?

Не можеш да излъчваш авторитет, ако не вярваш, че имаш да кажеш нещо стойностно. Опасявам се, че има доста мъже, които си вярват твърде много и винаги мислят, че имат какво да кажат. Затова смятам, че малко съмнение в себе си може да бъде полезно. Като цяло трябва да се научим да се доверяваме на преценката си и да вярваме в собствения си авторитет – но това означава да се преодолеят векове обучение.

Златотърсачката, съпругата – трофей, жената – кариеристка: всички те са отблъскващи образи в общественото съзнание, но мъжът – кариерист, който е женен за жена, по-млада от него с трийсет години, или за богата наследница, са обект на уважение и завист. Вярно е, че животът е несправедлив, но защо е винаги несправедлив точно към жените?

Мисля, че нещата са малко по-сложни. Животът е несправедлив към цветнокожите, към бедните. Проблемът е, че принадлежността към тези категории може да засили дискриминацията. Животът е несправедлив към богатите бели жени на Запад, но е още по-несправедлив към бедните цветнокожи жени.

Имате много интересен поглед върху темата за изнасилването в книгата. Говорите за склонността на жертвата да изопачава събитията в спомените си след сексуалното посегателство, за да създаде благоприятна ситуация за себе си. Говорите и за необходимостта да се проникне в съзнанието на изнасилвача, за да се разбере как той оправдава действията си. Защо е необходимо да се вникне по-дълбоко в този акт, който често белязва жертвата за цял живот, но едва ли оставя траен спомен у насилника?

Ако искаме изнасилванията да спрат, трябва да се опитаме да разберем изнасилвача. Изобщо нямам предвид да оправдаваме действията му или да му съчувстваме – всъщност трябва да се замислим каква история разказва той на себе си, за да му покажем защо тази история е невярна. Трябва да разобличим оправданията, за да покажем, че те са користни. Аз също се чудех какво е казал мъжът, който ме изнасили, когато се е върнал у дома при (да предположим) жена си. Трябва да направим така, че изнасилвачите да изпитват неудобство от тези оправдания и истории, които разказват на самите себе си. Колкото до мен и до опита на други жени жертви, трябва да разберем, че винаги разказваме за изнасилването по различни начини и с различни резултати – и че трябва да помислим по-задълбочено върху тези разкази. В моя случай чрез разказа отчасти започнах да разглеждам изнасилването като анонимна сексуална среща.

В книгата показвате, че жените от древността са били двойни жертви – първо на самото изнасилване, после и на общественото мнение. Има ли смисъл жените днес да търсят справедливост, когато общественото мнение най-често реагира с „тя си го е търсила“?

Ако жените не потърсят справедливост днес, все повече жени ще страдат в бъдеще. Твърдението, че „тя си го е търсила“ има много дълга история. Мисля, че всички трябва да разгледаме внимателно „Изнасилването на Лукреция“ – печално известен римски мит от ранната история на града – и как той е бил интерпретиран през вековете: дали е била съгласна? Дали „си го е търсила“?

В интервю, свързано с книгата ви „Императорът на Рим“, казвате, че „най-старият трик в учебниците по история е да се обвиняват жените за грешките на мъжете“. Мъжете си приписват заслугите за победите и обвиняват жените за провалите си. Какво трябва да е поведението на съпругата на един политик, за да не бъде обвинявана?

Тя трябва да има собствена професия!

Всяка голяма промяна минава през образование, възпитание, законови промени, медийни дебати и мощни социални движения. Какъв трябва да бъде пътят – макар и с малки стъпки – към въвеждането на гласа на жените в публичното пространство и политиката?

Това е много трудно, тъй като няма един-единствен начин за отвоюване на гласа на жените. Първата стъпка е да признаем, че жените са заглушавани дори днес. Много хора си казват: „Не го разбирам това“ – и все още се крият зад погрешната представа за жената като шумна и бъбрива. Интересно е обаче какво показват фактите. Ако попитате и мъжете, и жените кой е говорил най-много, те ще отговорят: жените. Записите обикновено показват обратното. Мъжете говорят повече, но ние приемаме това за нормално.

Казвате, че „в историческите трудове е залегнала омраза към жените“. Може ли историята да бъде пренаписана?

Пренаписването на историята наистина може да помогне жените да бъдат оценени и взети насериозно.