Животът може и да се зародил случайно, но не и съзнанието

Интервю с Майкъл Полан, автор на „Светът се явява. Из дълбините на съзнанието“

Смятате ли, че съзнанието е биологична случайност, или е неизбежна част от еволюцията – че винаги се поражда във Вселената, когато условията го позволяват?

Честният отговор е: не знам. Никой не знае. Но съм склонен да мисля, че съзнанието еволюира от самия живот. Има ли живот, има и предпоставки за съзнание, защото тогава вече се изискват способности да си наясно със средата си; да различаваш неблагоприятните промени в нея и да ги избягваш.

Съзнанието може да е свойство на живота – или поне такава да е сетивността. Нека направим разграничение: сетивността е по‑основна, по‑проста форма на съзнание, обща за всички живи същества. Съзнанието е начинът, по който по‑висшите организми „проявяват“ сетивност – с повече нюанси, с усещане за Аз; не просто осъзнаване, а осъзнаване на осъзнаването.

Това е най‑доброто ми предположение въз основа на изследванията, които съм провел. Не е изключено съзнанието да е свойство на самата Вселена, но лично аз смятам, че то не е просто щастлива случайност. Случайност е била появата на живота – а съзнанието се е развило от него.

Смятате ли, че съвременната невронаука е твърде свързана с материализма и не търси алтернативни обяснения за съзнанието? Или пък случаи като програмата MK Ултра на ЦРУ подсказват, че изследванията в тази посока всъщност никога не са спирали?

Не знаем какво точно MK Ултра е разкрила за съзнанието. ЦРУ унищожава по‑голямата част от архивите, така че е много трудно да се правят предположения. Официалната им позиция е: „Няма нищо за гледане“, но… някой вярва ли изобщо на ЦРУ?

Мисля, че съвременната невронаука трябва да бъде по-отворена към алтернативните възгледи. В момента тя подхожда в изследванията си с презумпцията, че съзнанието е продукт на мозъка – а това не е доказано. Дори само това е достатъчна причина да се разглеждат и други възможности.

Материализмът е толкова силно вкоренен в модерната наука, че е трудно да се погледне отвъд него. Но вече има учени, които го поставят под въпрос, и материализмът като парадигма – макар и все още доминираща – започва да се разклаща.

Като пример в книгата си давам Кристоф Кох, който дълго време беше убеден материалист, а сега изследва идеята, че съзнанието може да съществува извън мозъка; че съзнанието е някакъв вид поле, а мозъкът само го „канализира“, подобно на радио или телевизионен приемник. Въпросът е: как бихме могли да докажем това експериментално?

Съвременната невронаука трябва да бъде по‑възприемчива към различните идеи. Физиците например са много по‑отворени към на пръв поглед странни концепции – като квантово сплитане или идеята, че всяка секунда се ражда нова вселена. Много е интересно: те нямат стабилна парадигма и затова са по‑склонни да приемат нетрадиционни обяснения. Смятам, че и биолозите трябва да започнат да го правят.

Има един цитат от Уди Алън: „Познаваемо ли е познанието? И ако не е – откъде знаем това?“ Поглеждайки отвъд хумора на парадокса – смятате ли, че в търсенето си на отговори сме ограничени от рамките на собственото си съзнание? Обречени ли сме никога да не пристъпим извън ума, който се опитва да разбере сам себе си?

Мисля, че Уди Алън е уловил нещо важно – независимо дали го е осъзнал, или не. Една от темите в книгата ми е за ограниченията на съвременната наука и фактът, че единственият инструмент, с който можем да изследваме съзнанието, е самото съзнание. Никога не можем да излезем от този кръг. Няма външна, обективна гледна точка, на която да стъпим.

Трябва да помним, че самата наука е проявление на съзнанието: какво решаваме да изследваме, какви инструменти използваме, какви задачи си поставяме – всичко това е продукт на човешкото съзнание. Идеята, че можем да добием „божествена перспектива“, е илюзорна; но често го забравяме. Изучавайки съзнанието, попадаме в лабиринт. Това не означава, че не можем да научим нищо – но означава, че доста неща ще бъдат много трудни за разбиране. Астрономията и космологията са в подобно положение.

Не можем да излезем извън космоса, за да изучаваме Вселената. Можем да научим много отвътре – с телескопи, с изчисления за възрастта на Вселената и скоростта на разширението ѝ. Но не можем да излезем отвън – затова и има толкова въпроси, на които не можем да отговорим.

Как трябва да тълкуваме експериментите, които показват памет и способност за усвояване при растенията? Като доказателство за зачатъци на съзнание или просто като сложна, но несъзнателна обработка на информация?

В случая с растенията бих използвал думата „сетивност“, а не „съзнание“. Смятам, че те осъзнават средата си по много по-прост начин, отколкото ние го правим. Когато чуем „растително съзнание“, си представяме растения с вътрешен свят, субективна гледна точка и преживявания. Според мен не е толкова сложно.

Разбира се, трудно е да се установи със сигурност. Учените, с които разговарях, използват различни примери – например факта, че анестетиците, които ни карат да изпаднем в безсъзнание, спират реакциите и на растенията. Ако дадете упойка на венерина мухоловка, тя няма да реагира, ако насекомо попадне в капана ѝ . Това повдига въпроса: какво точно се губи, когато приложим анестезия на растение? При животните бихме казали, че това е съзнанието – но при растенията става дума за някакъв вид осъзнатост, будност, които временно изчезват.

Друг подход е да разгледаме съня. Спят ли растенията? Има доказателства, че покриват критериите за сън. Това предполага две различни състояния на съществуване – и ако нямат съзнание, тогава какво, ако не форма на сетивност?

Смятате ли, че съзнанието е строго свързано с продължителността на живота на организма, в който се е породило? Или е възможно то да продължи съществуването си и отвъд биологичните рамки?

Отново – честният отговор е, че не знам; не смятам, че някой знае. Това са въпроси, на които е невъзможно да се даде категоричен отговор. Ако приемем идеята, че съзнанието съществува извън нас и че ние по някакъв начин го „канализираме“, или както някои философи казват – че сме „олтари“ на съзнанието – тогава след смъртта си се връщаме обратно в „океана на съзнанието“. Не като индивидуалности, а като част от цялото.

Но е възможно и съзнанието да изгасва в момента на смъртта – то да зависи изцяло от наличието на тяло, и когато това тяло умре, да угасват и искриците осъзнатост. Това са изключително интересни въпроси, разглеждам ги и в книгата. Но всеки, който ви дава категоричен отговор, просто не знае за какво говори.

Може ли изкуственият интелект някога да достигне в развитието си нещо, наподобяващо истинско самосъзнание? Или винаги ще си остане високо усъвършенствано продължение на създадена от човека технология – впечатляваща, сложна, но в крайна сметка – технология?

Склонен съм да вярвам във второто. Компютрите, каквито ги познаваме – базирани на силиция, – вероятно не могат да станат съзнателни. В бъдеще може да има други видове компютри: например невроморфни, включващи нервни клетки, или квантови компютри. Това би могло да промени уравнението. Но ако говорим за компютрите в сегашния им вид, не мисля, че могат да развият съзнание.

Има няколко причини. Част от убеждението, че компютрите могат да придобият съзнание, се основава на погрешната метафора, че мозъкът е вид компютър. Тя е много ярка, обаче рядко се поставя под въпрос; а трябва, защото не е добра.

Например при компютрите има ясно разграничение между хардуер и софтуер. В контекста на компютрите от Силициевата долина съзнанието е „софтуер“. Но в мозъка такова разграничение няма. Всеки ваш спомен е физическа промяна в мозъка. Всяко преживяване го променя. Мозък и ум не са взаимнозаменяеми, защото мозъците ни са оформени от различни житейски преживявания. Това не важи за компютъра ви – ако той се променяше физически от всяко нещо, което му се случва, щяхте да го изхвърлите.

Затова идеята, че можете да „извлечете“ съзнанието и да го прехвърлите върху силиций или друг носител, е нереална. Не можете да отделите мозъка от съзнанието. Казвам това дори в рамките на материалистичната парадигма – а има и по‑радикални критики.

Друга погрешна метафора е, че транзисторите са като неврони. Да, и двете могат да предават или не сигнал, но невроните съществуват в химична среда, която влияе на поведението им по аналогов начин. Те се влияят и от мозъчните вълни и трептения – също аналогови. Така че идеята, че можете да замените невроните с транзистори и така да превърнете мозък в компютър, който добива съзнание – това е мисловен експеримент на Дейвид Чалмърс, но не работи на практика. Освен това един неврон може да бъде свързан с 10 000 други неврони, а това изобщо не важи за транзисторите.

Хората, които вярват, че ИИ може да стане съзнателен, основават убеждението си на нещо, наречено „изчислителен функционализъм“ – че мозъкът по същество изчислява информация. Но според мен той върши много повече. Какво да кажем за чувствата? Има много доказателства, че съзнанието започва не с мисъл, не с абстракция, а с чувство, което идва от тялото. Тялото трябва да привлече вниманието на мозъка: гладен си, студено ти е, сърби те – и това е произходът на съзнанието.

Можем да създадем симулация на съзнание и вече го правим, но това е съвсем различно. Много хора вярват, че ЧатДжиПиТи или Клод са съзнателни и се държат с тях така, сякаш наистина са. Това не е изненадващо по две причини: първо, ние антропоморфизираме всичко – това е присъщо на човека. И второ, тези системи ни говорят в първо лице, на нашия език. Разбира се, че ще ни изглеждат съзнателни. Много лесно е да бъдем заблудени. И това е ключов момент, който често пренебрегваме. Анил Сет отбелязва, че АлфаФолд – друг продукт на Алфабет (блестяща технология, която може да симулира начина, по който се сгъва всеки протеин, и е довела до откриването на множество нови такива), не е смятана от никого за съзнателна, защото просто не се обръща към нас на езика ни.

Помните ли първото нещо, което ви вдъхнови да изследвате съзнанието? Успяхте ли да си отговорите на въпрос, който тогава не ви е давал мира, или и до днес всички остават неразрешени?

Това, което ме вдъхнови, бяха преживяванията ми с психеделици за предишната ми книга, „Пътуване до дълбините на ума“. Психеделичното преживяване отчуждава съзнанието – кара те да го видиш отстрани с осъзнатост, която иначе нямаш. Обикновено съзнанието ни е доста прозаично – просто приемаме, че светът е това, което виждаме около нас.

Но когато вземеш психеделици, се замъглява стъклото, през което възприемаш реалността, и изведнъж осъзнаваш, че освен стъкло има и прозорец, че и капак на него. И започваш да се питаш: какво е това? Защо е там? Какво стои между мен и реалността? Това ме подтикна да изследвам темата. Научих много повече, но не мога да кажа, че съм си отговорил на въпроса как възниква съзнанието; как преминаваме от материята към ума – ако изобщо това е правилният въпрос.

Осъзнах и нещо друго. В началото приемах, че мозъкът поражда субективното преживяване – това, което наричаме съзнание. Този възглед предполага от самото начало, че то е генерирано от мозъка, а ние дори не знаем дали това е вярно.

В известен смисъл знам по‑малко, отколкото когато започнах. Вървя в обратна посока (смее се). Но в същото време разбирам, че тези въпроси са много по‑сложни и фундаментални, отколкото съм предполагал. Научих много, читателят също ще го направи от книгата – но ако очаквате безупречна теория за възникването на съзнанието, ще трябва да я потърсите другаде. Казвал съм, пиша го и в книгата: в края може да знаете по‑малко, отколкото в началото. Но е от огромно значение да знаеш истинските измерения на загадката, а тя се простира по-назад, отколкото си мислехме. Смятах, че в основата ѝ е въпросът как мозъкът ни поражда съзнание. Но не това стои в началото.

Съществува популярно вярване, че хората използват само 4% от потенциала на мозъка си. Има ли някаква истина в това? И ако да – за какво са останалите 96%?

Интересното при съзнанието е, че то е само върха на айсберга. Мозъкът прави много други неща. Някъде в себе си той съхранява всичко, което ви се е случило, но основната му задача е да управлява тялото ви, при това – непрекъснато. Приема информация, регулира сърдечния ритъм, газовете в кръвта, храносмилането…Това е огромна задача.

И трябва да помним: телата не са, за да поддържат мозъците живи; мозъците са, за да поддържат телата живи. Така че управлението на тялото е голяма част от тези „96%“ или какъвто и да е реалният процент.

По‑интересният въпрос е: след като можем да автоматизираме толкова много неща и да ги правим без да мислим, защо изобщо трябва да сме съзнателни за каквото и да е? Защо не правим всичко „на сляпо“? Най‑добрите обяснения, които съм срещал – с уточнението, че все още са само теории – са, че за да се ориентираш в един сложен социален свят, в който трябва да предвиждаш какво мислят, казват и правят другите – всичко това не може да бъде автоматизирано. Твърде е сложно. Има прекалено много променливи и само чистият инстинкт няма да ви е достатъчен. Съзнанието е нужно за ситуации като тези – когато средата изисква толкова много, че за да вземаш решения, трябва да си представяш какво се случва в ума на другия.

Така че всъщност истинският въпрос може да е: защо изобщо имаме онези 4%?

Сетивата ви непрекъснато приемат информация, а мозъкът ви реагира на нея, без да го осъзнавате. Невероятно е колко много неща се случват без нуждата от съзнателно мислене. От тялото идва огромно количество информация, а ние осъзнаваме само малка част от нея: докато не огладнеем, не ни стане студено или нещо не изиска вниманието ни. Иначе тялото се грижи само за себе си.

Така че истинският въпрос е: защо изобщо сме съзнателни?

Интервю на Владимир Цанков