Историята на тези жени никога повече няма да бъде премълчавана

Интервю с Лиза Сий, автор на „Родени от слънцето и луната“

Къде е същинската пресечна точка между Изтока и Запада? Постижима ли е истинска хармония между тези два свята, или тя завинаги ще си остане в рамките на пожелателното мислене? И виждате ли начин, по който те трайно да се свържат и обогатят взаимно?

Мисля, че има много такива пресечни точки. Храната например отдавна е прекрачила държавните граници. Хората по целия свят ядат китайска, японска и тайландска кухня, а хамбургерите и спагетите днес са много популярни в Азия. Това на пръв поглед може да изглежда несериозен пример, но всъщност е изключително показателно за различните аспекти на глобализацията.

Но нека погледнем и към нещо по-дълбоко – емоциите и взаимоотношенията. В творбите си винаги съм размишлявала върху общовалидността на любовта, омразата, ревността, завистта и всички останали сходни чувства. По същия начин всички ние, откъдето и да сме, имаме свои майка и баща. Може да сте познавали родителите си, може и да не сте. Може те да са ви обичали, а може и да не са, но всички ние сме имали родители.

Дали същото може да се каже за политиката, религиозните убеждения или родолюбието? Очевидно не, но все пак са нещо, което споделяме, затова и можем да започнем да градим оттам.

Много писатели разказват как често биват осенени от ярък образ – сцена или герой, който впоследствие вдъхновява цяла книга. Така ли беше и при „Родени от слънцето и луната“, или просто самата история настояваше да бъде разказана?

През 1897 г. моите прабаба и прадядо се установяват буквално на един хвърлей от мястото, където през 1871 г. е започнало клането в китайския квартал на Лос Анджелeс. В продължение на доста години, всъщност почти през целия си живот, съм се питала защо са избрали точно там да бъде техният дом. Как избираш място, пропито с толкова много кръв?

Прадядо ми е бил китаец, а прабаба ми – бяла. До 1948 г. в Калифорния е било незаконно човек от китайски произход (дори и само с една четвърт китайска кръв) да сключва брак с бял (а в някои от останалите щати подобни закони важат чак до 1967 г.).

Прабаба ми и прадядо ми са търсели край, безопасен както за тях, така и за децата им от смесен произход. И постепенно стигнах до убеждението, че са избрали точно това място не въпреки случилото се там, а именно заради него. Вярвали са, че подобно насилие никога повече не е можело да се повтори.

Така че в много отношения случилото се в Нощта на ужасите е част от родовата история на семейството ми в Лос Анджелeс.

Много читатели описват „Родени от слънцето и луната“ като силно емоционален и разтърсващ роман, на моменти дори труден за четене заради сурово пресъздадената историческа обстановка на Лос Анджелeс от края на XIX век. Кое беше най-трудно за вас самата, докато пишехте „Родени от слънцето и луната“?

Колкото и странно да звучи, най-трудно ми беше да пресъздам Лос Анджелeс от 1870 г. Никой от нас няма ясна представа за тогавашната обстановка: няма филми или телевизионни сериали, развиващи се в този период; фотографията все още е прохождала, затова са запазени много малко снимки от ранния Лос Анджелeс. Буквално нямаме визуална представа за града от онова време.

Именно затова героинята ми Мун разказва своята част от историята като вече осемдесет и две годишна през 1926 г. жена, която се обръща назад към живота си. В началото на разказа си тя казва нещо от рода на: „Лос Анджелeс не беше такъв, какъвто си го представяте. Нямаше самолети, автомобили, електричество, радио или кино“ – все неща, които днес приемаме за даденост, а и сме виждали в безброй от холивудските филми, развиващи се в този град. Но през 1870 г. Лос Анджелeс е бил просто поредното малко градче – изключително мръсно, прашно и едва наброяващо 5000 жители. Нямало е павирани улици, конете са били единственото средство за транспорт. И е царяло страшно насилие.

Днес историците смятат, че Лос Анджелeс е бил най-жестокият и опасен от всички градове на Дивия запад. Читателите на „Родени от слънцето и луната“ ще озоват във времена, за които знаят съвсем малко. Така че нека са готови за много изненади!

Има една поговорка, че човек е жив дотогава, докогато хората продължават да произнасят името му. Но достатъчно ли е само това, за да бъдат почитани жертвите на събития като клането в китайския квартал в Лос Анджелeс от 1871 г. (известно и като „Нощта на ужасите“)? В свят, в който правителства и финансови кръгове толкова умело използват неравенството, престъпленията, продиктувани от омраза, и дори обратната дискриминация за собствените си цели, какво все още зависи от обикновения човек?

Клането е било добре потулвано в продължение на повече от век. Едва през последните години учените и историците започнаха да пишат за него. От петнайсетина години насам Китайско-американският музей в Лос Анджелeс започна да организира възпоменание на 24 октомври – датата на клането, – по време на което се произнасят и имената на загиналите.

За следващата година е планувано да бъде направена първата копка на мемориал, изграден на мястото, където е започнало всичко. Той ще се състои от осемнайсет гранитни „дървета“, всяко символизиращо една от жертвите.

Аз съм част от Проекта за мемориал на жертвите от 1871 г. още от самото му създаване. Днес вече с увереност мога да кажа, че имената на загиналите никога повече няма да бъдат скривани или забравени.

Така че да: обикновените хора могат да променят света, стига да са упорити и да полагат усилия достатъчно дълго. Това важи особено днес, когато, както и вие отбелязвате, по целия свят наблюдаваме нарастване на престъпленията, продиктувани от омраза, експлоатацията и различните форми на дискриминация.

А дали сме обречени да повтаряме грешките от миналото? Вярвам, че отговорът зависи от нас, „обикновените хора“, и че именно наша е отговорността при всяка възможност да се противопоставяме и отвръщаме на всяка такава проява.

В книгите си често описвате жени с наистина несломим дух. Но кога обикновената борба за оцеляване се превръща вече в триумф над страданието и несгодите? И има ли исторически образ, който винаги изплува в уми ви като пример за такава трансформация?

Намирам първия ви въпрос за наистина много интересен. Разбирам какво имате предвид, но никога не бих определила преодоляването на което и да е изпитание просто като „борба за оцеляване“. Оцеляването е основна човешка потребност, императив и цел. Човек може да живее в крайна мизерия, да страда физически, да е под гнета на репресивен режим, да се бори с психично заболяване или депресия – всички ние се борим (понякога дори и отвъд предела на силите си), за да преодолеем трудностите, но и за да оцелеем.

Трите главни героини в „Родени от слънцето и луната“ са вдъхновени от четири реално съществували жени.

Образът на Дъв е вдъхновен от петнайсетгодишно момиче, доведено в Лос Анджелeс, за да сключи уреден брак с много по-възрастен от него мъж, многократно описван от тогавашната преса като „уродливо грозен“. Скоро след пристигането си тя е отвлечена и е държана в плен в продължение на месеци.

Мун е вдъхновена от действителната съпруга на д-р Чи Лонг „Джийн“ Тонг.

А Петъл е вдъхновена от две жени, продадени от собствените си семейства, докато са още в Китай. След това те са били доведени в Америка против волята си и откарани на търг, където са ги разсъблекли и продали на предложилия най-висока цена, за да работят впоследствие като проститутки. Бих искала да се спра именно върху Петъл, за да отговоря на въпроса ви.

Историята се развива след края на Американската гражданска война. Робството вече е било отменено и забранено от Конституцията, но с едно изключение, свързано с продажбата на жени от китайски произход и третирането им като собственост в щата Калифорния.

Още от момента, в който двете жени, вдъхновили образа на Петъл, пристигат в Америка, те правят всичко възможно да върнат свободата си. Няма да издам твърде много от книгата казвайки, че в романа Петъл няколко пъти успява да избяга. Всичко, което ѝ се случва, всеки един детайл, е основан на действителни събития от живота на тези две жени. Те са били поваляни, арестувани, пребивани и измъчвани, но всеки път са намирали сили да се изправят отново. Продължавали са напред въпреки всичко.

Животът ми е напълно различен от техния, но техният кураж, издръжливост и непоколебимост продължават да ме вдъхновяват.

В романите ви срещаме много жени от Изтока, притежаващи сякаш безгранична сила на волята. Смятате ли, че самата източна култура носи със себе си определени ценности или послания, помагащи на жените да посрещат житейските изпитания по начин, различен от този, който виждаме на Запад?

Може би, доколкото в исторически план жените и момичетата в Китай често не са имали никаква стойност. Тази сутрин например четях за влиянието, което е оказала през вековете приписваната на Конфуций мисъл: „Образованата жена е безполезна.“ Без достъп до образование как те биха могли да научат за други смели жени, за тънкостите на войната и политиката, или за собствената си история? Истинската сила идва от образованието и знанията.

Но това съвсем не важи единствено за Китай. Ако погледнем към всяка друга страна по света, ще видим, че навсякъде жените са страдали, устоявали са и много често са надмогвали обстоятелствата. Търсели са опора и утеха в религията и вярата; намирали са смелост да отстояват както себе си, така своите семейства.

На пръв поглед израженията им могат да изглеждат различни, но вярвам, че смелостта и непоколебимостта на жените, поставени и в най-тежки условия, са общовалидни.

Книгите ви се радват на изключителна популярност в България. В „Женският кръг на лейди Тан“ разказвате за жена лечител в имперски Китай през XV в., а „Островът на морските жени“ е посветена на „хеньо“ – уникалната общност от гмуркачки, събиращи морски дарове, без да използват допълнителен кислород, докато през това време мъжете им остават у дома, за да се грижат за децата. Какво отнасяхте обратно със себе си от тези светове и епохи, веднъж след като завършвахте книгите?

Колко е хубаво да чуя това, благодаря на всички мои читатели в България! Наистина ме правите много щастлива!

Винаги са ме привличали онези аспекти от историята, които са били изгубени, забравени или съзнателно прикривани. Когато открия част от миналото на жените, за която малко хора знаят, искам да ѝ отдам дължимото и да я почета. Всеки един от нас – мъже и жени, включително читателите на това интервю – днес е тук благодарение на жените преди него: майки, баби, сестри и лели. И ние всички стоим изправени върху техните рамене.

Мисля за тези жени всеки ден. Вдъхновяват ме, когато се събудя сутрин, когато готвя за семейството си, когато сядам да пиша и когато вечер си лягам.

Коя е книгата, която искате самата вие да бяхте написали? И коя е последната, която истински ви впечатли?

Хм... Има много книги, които истински ценя и обичам, но в същото време не бих искала да съм написала аз. Това, което най-много харесвам в една книга, са уникалният глас и стилът на автора – в крайна сметка тя е плод на конкретния ум и виждането му за изкуството.

Ако ми позволите, бих искала леко да преформулирам въпроса ви: коя е книгата, която бих искала да пренапиша? Винаги съм си мислела, че би било много интересно да прочета „Анна Каренина“ от женска гледна точка, през очите на самата Анна.

Последната книга, която наистина ме впечатли, е „Див бряг“ на Шарлот Макконъхи. Сюжетът е великолепен, със запомнящи се герои; мястото на действието е изключително интригуващо, а основната сюжетна линия в романа – спасяването на международната банка за семена от покачващите се вследствие на климатичните промени води – е свързана с не просто актуална, а с жизненоважна за бъдещето на планетата тема.

Интервю на Владимир Цанков