Когато „невъзможното“ стане „неизбежно“

Интервю с д-р Кит Йейтс, автор на „Да очакваш неочакваното“

Кога за последен път успяхте да предвидите нещо значимо, но по една или друга причина решихте да запазите прогнозата си за себе си?

Нямам някакъв особено драматичен пример, отчасти защото прогноза, която не си споделил с никой, трудно може впоследствие да послужи като доказателство за каквото и да е. Случи ли се веднъж дадено събитие, лесно е после да си спомняме успешните прогнози, а пък напълно да забравяме останалите. Дистанцията на времето също може да накара неща, което някога не са били нищо повече от смътни подозрения, днес да ни изглеждат като прецизни прогнози.

Както всички останали, понякога и аз мога да предусетя, че даден проект ще срещне проблеми, че някое пътуване ще бъде забавено, или че определено решение ще доведе до непредвидени последици – но предпочитам да не го споделям, защото подобна прогноза би била безполезна, ненужно песимистична или пък основана единствено на интуицията ми. В някои случаи се оказвам прав, но се старая да не се тупам твърде много по рамото.

Ако реша наистина да проверя способностите си, ще трябва да започна предварително да си записвам всяка една прогноза, да я формулирам прецизно, но после да отбелязвам и несбъднатите прогнози със същото старание, с което отчитам и успешните. В противен случай бих се държал като последователите на Нострадамус, които изтъкват точните му на пръв поглед предсказания, но удобно премълчават всички останали.

Вселената е толкова необятна, че повечето хора въобще не могат да осмислят мащабите ѝ, а онези, които дори донякъде успеят, често се чувстват толкова смазани, че предпочитат повече да не мислят по въпроса. Но една безкрайна Вселена предполага и безброй възможности. Въпрос на личен избор ли е да свеждаме всичко до математически вероятности, или да смятаме някои неща за „чудо“, „късмет“ или „съдба“?

Според мен това са две различни интерпретации на едно и също преживяване – математиката ни помага да разбираме как е възможно да се случи нещо на пръв поглед изключително необичайно. Ако разполагате с достатъчно хора, места и възможности, тогава дори събития с изключително малка вероятност ще се случат все някъде. Това е законът за наистина големите числа: когато възможностите са достатъчно много, привидно невъзможното става неизбежно.

Но не е задължително математиката да лишава което и да е събитие от усещането ни за чудо. Ако случайно срещна стар приятел някъде из другия край на света, мога да се опитам да изчисля броя на маршрутите, пътниците и възможните срещи между тях, които биха накарали такова съвпадение да изглежда по-малко невероятно, отколкото на пръв поглед. И въпреки това мога да продължа да съм изключително щастлив от факта, че ми се е случило. Математиката описва механизмите и ни помага да преценим доколко изненадани всъщност трябва да сме, но без да определя емоционалното значение, което ще има за нас дадено събитие.

По-предпазлив съм, когато вместо да определим нещо като „забележително“ или „щастлива случайност“, започнем да го наричаме „съдба“ или „чудо“. Тези думи предполагат, че някаква външна сила умишлено го е предначертала. Но едно малко вероятно събитие, колкото и удивително да е то, само по себе си не е доказателство за съществуването на такава. Обикновено забелязваме необикновените съвпадения и напълно пренебрегваме безкрайните останали случаи, в които не се случва нищо особено. Освен това сме и склонни да оценяваме вероятностите според собствената си гледна точка, без да си даваме сметка за огромния брой хора, на които това събитие също може да се случи.

Така че – да, свободни сме да опишем едно преживяване като „късмет“, „съдба“ или „чудо“. Но тези определения изпълняват различни функции. Теорията на вероятностите задава въпроса как е могло да се случи дадено събитие и колко изненадващо всъщност е то. Думи като „късмет“ и „съдба“ изразяват какво означава това събитие за нас. Лично аз предпочитам да използвам математиката, за да установявам как е възникнало дадено събитие без претенцията, че щом го разбираме, после трябва и да го омаловажаваме.

Някои събития са толкова малко вероятни, че ги смятаме за на практика невъзможни. И все пак от време на време ставаме свидетели на такива – например Рой Съливан* оцелял след седем удара от мълния. Вероятността човек да бъде ударен веднъж през живота си се оценява на около 1 към 500 000, а шансът това да му се случи седем пъти е математически почти нулев. Но ако имаме достатъчно на брой опити, всичко, което не нарушава природните закони, рано или късно трябва да се случи. Не е ли пълно с подобни събития навсякъде около нас, без обаче да ги забелязваме, просто защото не засягат пряко ежедневието ни?

Събития с изключително малка вероятност се случват непрекъснато около нас. Обикновено не ги забелязваме, защото се случват на други хора, защото всъщност никой не ги приема за необичайни или пък защото нямат особено значение за нас. При милиарди хора, всеки от тях жив в продължение на десетки хиляди дни и участник в почти невъобразим брой взаимодействия, шансовете за съвпадения и различни редки събития са много повече, отколкото въобще можем да допуснем. И тук отново започва да действа законът за наистина големите числа: при достатъчно много възможности, трябва да очакваме рано или късно да се случат дори събития с пределно малка вероятност.

Седемте удара от мълния, преживени от Рой Съливан, са добър пример за това, но би било подвеждащо просто да повдигнем вероятността човек да бъде ударен веднъж през живота си на седма степен. Подобно изчисление предполага, че случаите не са свързани помежду си и че Съливан е бил изложен на същия риск като средностатистическия човек. В действителност той е работил като горски пазач и голяма част от времето си е прекарвал на открито в район, където гръмотевичните бури са сравнително чести. Следователно за него рискът да бъде ударен от мълния е бил значително по-висок от този на средностатистическия човек. Освен това фактът, че вече е бил ударен веднъж, може да ни подскаже нещо за условията, при които е живеел и работил, което прави за него следващ удар по-вероятен, отколкото би бил за друг произволно избран човек от населението. Случаят остава необикновен, но може би не чак толкова невероятен, ако спрем да използваме само простата аритметика.

Тук много силно действа и ефектът на подбора. Знаем историята на Съливан именно защото е забележителна, но не чуваме почти нищо за всички останали горски пазачи, които никога не са били удряни от мълния; нито пък за хората, които са били удряни само веднъж. Не чуваме и за всички останали възможни странни комбинации и събития, които биха могли да се случат, но не са. Разпознаваме впечатляващия събитиен модел едва след като вече е възникнал и тогава започваме да изчисляваме вероятността му, пренебрегвайки огромното множество от останали възможни модели, които биха ни изглеждали също толкова поразителни.

Така че – да, събития, които изглеждат практически невъзможни, вероятно се случват непрекъснато. Но повечето остават незабелязани, просто защото никой не ги търси. Други пък никога не стигат до знанието на широката общественост и само малка част стават новини, именно защото някой е осъзнал колко са необичайни. Често най-забележително е не самото настъпване на много малко вероятно събитие, а че сред безкрая от други невероятни неща, случващи се всеки ден, някой изобщо е успял да го забележи.

Хората винаги са се вълнували от края на света и през вековете различните общества са го очаквали в различни моменти. Когато обаче непосредствената опасност почука на вратата ни, често не ѝ обръщаме достатъчно внимание. На 23 януари 2020 г. китайският Ухан беше първият град в света, поставен под карантина заради Ковид-19. С над 11 милиона жители, затворени по домовете си, всички предупредителни знаци бяха налице, но голяма част от света сякаш просто отказваше да им обърне внимание. Защо с толкова лека ръка пренебрегваме признаците на надвисваща криза?

Тук има един странен контраст. Можем да сме запленени от края на света, когато той изглежда безопасно отдалечен или е чисто въображаем, но същевременно да проявяваме и изключително нежелание, когато трябва да обърнем внимание на истинските кризи, разгарящи се пред очите ни. Една от основните причини тук е т.нар. пристрастие към нормалността (normalcy bias) – склонността ни да приемаме, че животът ще продължи приблизително така, както е протичал и досега. Ако никога не сме преживявали пандемия, природно бедствие или друго екстремно събитие, може да ни е трудно да повярваме, че обичайното ни ежедневие може по някакъв начин да бъде нарушено.

Потъването на „Титаник“ е особено ярък пример. На мнозина от пътниците е казано, че корабът на практика не може да потъне. Дори след сблъсъка с айсберга някои предпочели топлината и привидната сигурност на каютите пред тъмнината, сковаващия студ и неизвестността на спасителните лодки. Доказателствата за опасността са били налице, но за да ги приемат, хората е трябвало да се откажат от бъдещето, в което дотогава са били уверени. А когато вече никой не е можел да си затваря очите за действителността, за мнозина вече било късно, твърде късно.

Нещо подобно се случи и в началото на пандемията от Ковид-19. Поставянето под карантина на град с над 11 милиона жители би трябвало да послужи като изключително сериозно предупреждение за останалия свят. И все пак – за мнозина заразата все още изглеждаше като нещо далечно, случващо се някъде другаде и на някакви други хора. Силно беше и изкушението да вярваме, че проблемът може да бъде ограничен чисто географски. Да се признае истинският мащаб на заплахата означаваше да се приемат и възможните последици, които тогава изглеждаха почти немислими: затворени училища, изгубени работни места, пусто въздушно пространство, претоварени болници и цели общества, принудително затворени по домовете си.

Трудностите ни в разбирането на експоненциалния растеж допълнително влошават такива ситуации. В началото на една епидемия броят на случаите може да изглежда успокоително нисък. Ако обаче заразените се удвояват на всеки няколко дни, това привидно спокойствие вече е измамно. Една епидемия може да премине от десетки към стотици, а после към хиляди и милиони случаи със стряскаща бързина. Понеже сме склонни да мислим линейно, много често подценяваме колко бързо могат да се влошат нещата. А стане ли вече очевиден реалният мащаб на експоненциалния растеж, често е твърде късно за ефективни мерки.

Допълнително съществуват социални и политически фактори, пречещи ни да назовем една криза такава. Биеш ли тревога, означава да рискуваш да предизвикаш паника, да навредиш на икономиката или самият ти да изглеждаш нелепо, ако опасността в крайна сметка се размине. Ето защо изчакването често изглежда по-безопасният избор, дори и забавянето да означава значително по-тежки последствия в бъдеще. Иронията е, че успешните превантивни мерки могат всъщност допълнително да задълбочат проблема: ако едно предупреждение доведе до действия, които да предотвратят бедствието, впоследствие хората могат да решат, че опасността е била преувеличена.

Проблемът е, че тревожните признаци за настъпваща криза често противоречат на комфортната история, която вече сами сме си избрали за бъдещето. Затова и ги омаловажаваме, намираме им различни обяснения или пък чакаме да сме абсолютно сигурни – но тогава вече е твърде късно за ефективни реакции. Поуката е, че не бива да се подготвяме само за най-вероятно изглеждащото ни бъдеще. Трябва да се отнасяме сериозно и към всички възможни необичайни развои – особено когато доказателствата в тяхна подкрепа започват да се трупат, а евентуалните последици да се очертават като все по-сериозни.

Описвате как неочакваните съвпадения могат да ни подтикнат да търсим скрит смисъл, дори и когато такъв може изобщо да не съществува. Хората се оглеждат за „знаци“ от висша сила, обръщат се за помощ към гадатели или медиуми, а обществото ни непрекъснато е свидетел на ефекта на „самоизпълняващото се пророчество“. Какво ни дава изцяло прагматичният и скептичен поглед към света – и какво ни отнема?

Прагматичният и скептичен светоглед ни дава защита. Той ни насърчава да се питаме дали взаимовръзката между дадени събития наистина я има; дали предполагаемата причина действително би могла да доведе до наблюдавания ефект и какви доказателства биха ни накарали да променим мнението си. Прави ни по-малко уязвими към гадатели, възползващи се от склонността ни да вярваме в онова, което ни се иска да е истина, както и към всеки, опитващ се да ни пробута добре звучащи, но недоказани твърдения. Освен това може да ни предпази и от вземането на важни решения въз основа на съвпадения, които нямат никаква прогностична приложимост.

Скептицизмът не означава да отхвърляме всяко съвпадение като лишено от смисъл. Много от научните открития са се случвали именно заради откриването на неочаквани взаимовръзки. Разумният подход е да изследваме случилото се, а не да се мъчим веднага да му придадем определено значение. Да се запитаме: появява ли се отново тази взаимовръзка, но при други условия? Съществува ли правдоподобен механизъм, който да я обясни? Или просто сме попаднали на случайно събитие – само едно от безкрайно многото съществуващи възможности?

Това, което скептицизмът може да ни отнеме, е известната доза сигурност или комфорт. Тълкуването на едно съвпадение като „знак“ може да ни донесе утеха, усещане за смисъл или връзка с нещо по-висше от нас. Но това, че разбираш причините за дадено събитие, не го прави по-малко удивително. Знаем как се образува дъгата, но това не отнема от красотата ѝ, нали? Всяко едно преживяване може да е от лична значимост за нас, без да е необходимо да гледаме на него като на доказателство за съществуването на невидима сила.

В крайна сметка скептицизмът ни помага да оценяваме съвпаденията, като същевременно сме и внимателни с изводите, които правим въз основа на тях. Може и да ни лишава от някои успокоителни мисли, но пък ни дава свободата да променяме възгледите си, както и известна защита срещу възползващите се от желанието ни да откриваме скрит смисъл навсякъде.

Изчисленията на вероятностите и умелото използване на статистиката имат безброй приложения – от маркетингови стратегии до създаването на по-безопасни автомобили. В кои области обаче те все още не се използват достатъчно и къде хората все са недостатъчно информирани? Ще намалее ли значително броят на хазартно зависимите, ако повече хора са наясно с реалните математическите шансове за печалба? И би ли станал светът по-безопасно място, ако повече световни лидери обръщаха внимание на Часовника на Страшния съд**?

Изчисленията и статистиката остават недостатъчно използвани навсякъде, където хората предпочитат да се доверяват на интуицията вместо на данните. Виждаме това в медицината, където мнозина често се мъчат да преиначават тълкуванието на резултатите от различни изследвания; в публичното говорене, където цветущо описаните, но редки опасности често привличат повече внимание от непосредствените рискове; както и при готовността за реакция при пандемии, климатични промени и природни бедствия, където слабите по вероятност, но катастрофални по евентуални последици сценарии твърде лесно минават на заден план, за сметка на по-непосредствени проблеми. Данните ги има, но те са безполезни, докато властимащите не започнат да ги разбират и да действат въз основа на тях.

По-доброто познаване на шансовете в хазарта със сигурност би помогнало на част от хората. Лотариите например са устроени така, че средностатистическият играч да губи значителна част от вложените средства. Но не смятам, че само по себе си познаването на вероятностите би изкоренило хазартната зависимост. Хазартът въздейства на емоциите, не на разума: тръпката от риска, споменът за някоя случайна минала печалба, настойчивото усещане, че този път ще се получи. Елементарното познаване на теорията на вероятностите би могло да осигури известна защита, особено при по-младите, но математиката няма как да се справи със зависимостите сама.

Същото важи и за Часовника на Страшния съд. Той насочва вниманието към все по-опасно натрупващите се глобални опасности, които обаче са лесни за пренебрегване за сметка на злободневната политика. Ако лидерите приемаха по-сериозно рисковете, за които предупреждава, светът несъмнено би бил по-безопасно място. Но само по себе си да знаеш какво показват стрелките на часовника не променя нищо. Прогнозите и предупрежденията имат значение единствено когато водят до реална промяна в поведението.

По-големият обем данни не води автоматично до по-добри решения. Необходими са ни математическите инструменти, за да вадим изводи от доказателствата; смиреност, за да признаем, че не можем да предвидим всичко; и институции, насърчаващи лидерите ни да се справят с дългосрочните рискове, преди те да се превърнат в бедствия.

Логиката сочи, че за всяко привидно хаотично събитие или феномен има точно обяснение и конкретна причинно-следствена структура – но може би такива, които науката все още не е напреднала достатъчно, за да разкрие. Кое ни дава повече отговори тук: точните науки, основаващи се на емпиричните данни, или когнитивните, обясняващи как самите ние тълкуваме околния свят?

Не мисля, че можем да ги разделим. Точните науки ни помагат да разкриваме основополагащите механизми на околния свят – позволяват да подлагаме на проверка хипотези, да установяваме причинно-следствените връзки и да различаваме истинските закономерности от привидните. Когнитивните науки обаче ни помагат да разберем защо забелязваме едни, а пропускаме други; защо често клоним към определени и защо двама души могат да тълкуват едни и същи доказателства по коренно различен начин.

Трябва да подхождаме предпазливо и към допускането, че всяко привидно хаотично явление има обяснима причинно-следствена връзка, която може да бъде открита. Някои хаотични системи се подчиняват на точни детерминистични закони, но въпреки това дългосрочните прогнози са неприложими за тях, защото и най-малките вариации в първоначалните условия водят до огромни отклонения впоследствие. Науката може да подобри точността и обхвата на прогнозите ни, но все още има фундаментални граници пред познавателните ни способности.

Въпросът как изграждаме представата си за реалността въз основа на непълна информация е и главният фокус на новата ми книга – „Не знаете какво пропускате“. Обичаме да си мислим, че взаимодействаме със света такъв, какъвто е в действителност, но представата ни за него всъщност се гради на непълни данни; пречупена е през сетивата, спомените, очакванията, склонностите и пристрастията ни. Често обаче не си даваме сметка за това разминаване, което пък значи, че невинаги и осъзнаваме какво пропускаме.

В крайна сметка различните клонове на науката се допълват взаимно. Едни ни помагат да разбираме света, а други – несъвършения инструмент, с който се опитваме да го правим. За да намираме отговори на наистина трудните въпроси, са ни необходими както емпирични доказателства, така и яснотата как съзнанието ни може да ги изопачи или просто да не ги забележи.

Изучавате начините, по които хората погрешно интерпретират данни и събития. Кой случай на масова заблуда или съзнателна дезинформация през последния четвърт век смятате, че е с особено значими последици в световен мащаб – може би дори такива, които все още не осъзнаваме напълно?

Един от най-съществените примери за мен е дезинформацията, съпътствала Ковид-19. Неверни твърдения за вируса, маските, ваксините и разните чудодейни лекове плъзнаха из социалните мрежи по начин, подобен на самата зараза. В „Да очакваш неочакваното“ описвам това като „заразни понятия“ – разпространението на идеи от човек на човек, при което най-емоционалните или провокативни послания стигат до най-много хора, независимо дали са верни или не.

Непосредствените последици включваха много случаи на болест или смърт, които можеха да бъдат избегнати, ако мнозина не отхвърляха ефективните предпазни мерки или ваксинацията. Дезинформацията доведе до по-голямо нежелание за ваксиниране, а недоверието към правителствата и здравните институции се прехвърли към самите ваксини. Дългосрочните последици обаче може да се окажат дори още по-мащабни. Лъжливите сведения около вируса превърнаха въпроси, касаещи общественото здраве, в част от самата политическа и културна идентичност на хората. Недоверието се прехвърли както върху отношението към рутинните ваксинации, така и към други области на науката и медицината.

Това, което придаде особена значимост на този момент беше фактът, че дезинформацията се смесваше с царящата тогава несигурност. Препоръките на учените се меняха с появата на нови доказателства – но именно това е начинът, по който науката трябва да функционира! Мнозина обаче представяха всяка такава промяна като доказателство за нечестността или некомпетентността на експертите. Алгоритмите на социалните мрежи пък охотно даваха приоритет на крайните мнения и конспиративните теории за сметка на прецизните, но предпазливи обяснения.

Затова и може би все още живеем с най-същественото наследство от този период: ерозията на способността ни да постигаме съгласие какво трябва да бъде едно доказателство, за да е наистина надеждно. Обществото може сравнително бързо да се отърси от едно отделно невярно твърдение. Но възстановяването на доверието към институциите, които би трябвало ни помагат да различаваме истината от лъжата, може да отнеме значително по-дълго време.

От древните гадатели и предсказанията по вътрешностите на животните, през Нострадамус, та чак до съвременните футуролози: опитите да надникнем в бъдещето винаги са пленявали въображението ни – често с леко горчивия привкус, че самите ние едва ли ще успеем да видим със собствените си очи какъв ще е светът след сто години. Затова нека отправим взор малко по-наблизо: кои три основни тенденции ще оформят света в идните двайсет години?

Да се правят прогнози за двайсет години напред е опасно начинание, но бих посочил три от вече добре различимите днес.

Първо, изкуственият интелект и автоматизацията ще променят начина, по който работим, учим и вземаме решения. Най-важният въпрос в тази област може да се окаже доколко сме склонни да прехвърляме решенията си на системи, които не разбираме напълно. Изкуственият интелект има потенциала да ускорява научните открития и да развива медицината, образованието и производителността. Но също така и да засилва вече съществуващите предразсъдъци, да улеснява разпространението на дезинформация и да концентрира допълнително власт в ръцете на тези, които ще контролират технологиите и информацията.

Второ, климатичните промени и зеленият преход ще оказват все по-голямо влияние върху икономиката, политиката и миграцията. През следващите двайсет години обществата ще трябва да се приспособяват както към все по-сериозен натиск от страна на екологичните активисти, така и към фундаменталната промяна в начина, по който ще произвеждаме и потребяваме енергия. Изходът ще зависи до голяма степен от проследяването на резултатите: от една страна, глобалното затопляне може сериозно да нарасне, а от друга, технологичният напредък и по-ниските разходи да ускорят въвеждането на по-чисти алтернативи.

Трето, демографските промени ще променят както баланса в отделните държави, така и този между тях. Много от обществата са застаряващи, тъй като съставляващото ги население живее по-дълго, но раждайки по-малко деца, докато други растат бързо, запазвайки ниска средна възраст. ООН определя прираста на населението, застаряването, урбанизацията и миграцията като основните сили, които ще оформят бъдещето ни. Различията там ще оказват влияние върху пазара на труда, здравеопазването, пенсионните системи, миграцията и геополитическата картина. До средата на 30-те години на XXI в. се очаква в световен мащаб броят на хората на възраст над осемдесет да надхвърли броя на новородените.

Важно ще бъде и взаимодействието между тези три аспекта. Изкуственият интелект може да помогне на застаряващите общества да компенсират недостига на работна ръка и същевременно да подпомогне борбата с климатичните промени. Проблемите с климата пък на свой ред могат да предизвикат нови миграционни вълни, които да окажат допълнителен натиск върху държави, вече изправени пред демографски проблеми. Бъдещето ще се формира именно от взаимодействието на тези процеси, не от самостоятелното влияние на някоя от тенденциите.

Затова и ще се чувствам по-уверен не ако предложа конкретна визия за 2046 г., а ако кажа, че тези процеси ще бъдат нелинейни, взаимосвързани и много трудно предвидими.

Коя е книгата, която бихте искали да сте написал – както в личен, така и в професионален план?

Всъщност последната, която написах: „Не знаете какво пропускате“.

В личен план тя се роди от нещо, което започнах да забелязвам навсякъде около себе си: скритите празнини, влияещи на начините, по които мислим, вземаме решения, спорим и определяме кое е истина. Обичаме да вярваме, че взаимодействаме с реалността такава, каквато е, но всъщност почти винаги ни липсват части от пълната картина.

Книгата изследва три вида „пропуски“. „Вътрешните“ се дължат на собствените ни умове и тела, тъй като мозъкът ни филтрира околния шум, запълва слепите петна и подрежда хаотичната информация в кохерентно преживяване. Вторите са „външно наложените“ – те идват под формата на пристрастни данни, изкривени извадки, селективно представяне на информацията или прикриване на доказателствата. И накрая са „конструктивните пропуски“, при които самото отсъствие на нещо ни носи информация: понякога фактът, че не откриваме нещо след внимателно търсене, може да ни каже повече, отколкото самото му откриване.

В професионален план книгата обединява много от най-силно вълнуващите ме теми: математиката, анализа на данни, психологията, възприятията и различните научни подходи. Амбицията ми беше да дам на читателите практически средства, с помощта на които да разпознават кога са пропуснали нещо важно, или пък поради една или друга причина то не е било допуснато до съзнанието им; да се запитат какво всъщност подсказват празнотите в тяхното познание.

„Не знаете какво пропускате“ е книгата, която исках да напиша най-много, защото ми позволи да облека в думи и да изследвам една идея, която (колко уместно!) през цялото време се е крила зад почти всичките ми действия.

Интервю на Владимир Цанков

*Рой Кливланд Съливан (1912-1983) – американски служител в Националната паркова служба на САЩ, известен като „Човекът-гръмоотвод“. Между 1942 и 1977 г. преживява седем документирани удара от мълния, с което влиза в Книгата на световните рекорди на Гинес.

**Часовникът на Страшния съд (Doomsday Clock) е символичен часовник, създаден през 1947 г. от учени от Чикагския университет. Той показва колко близо е човечеството до глобална катастрофа или самоунищожение, като полунощ означава край на света.