„Върховната саможертва на Радиевите момичета направи света по-безопасен“

Интервю с Кейт Мур, автор на „Радиевите момичета“

Радиевите момичета живеят в епохата на „Бурните двайсет“ – времена на прогрес и бърз индустриален растеж. Виждате ли паралели със съвременния свят, в който иновациите често вървят ръка за ръка със скрита цена?

Една от най‑тъжните страни на тази история е, че въпреки че се развива преди сто години, толкова много части от нея звучат познато! И то не само в контекста на днешния свят, а защото сме виждали подобни истории отново и отново през последното столетие – историята се повтаря. Например откритието, че тютюнопушенето е вредно за здравето, има толкова много прилики с историята на Радиевите момичета.

Що се отнася конкретно до днешния свят, мисля си за социалните мрежи и изкуствения интелект. Може би едва сега започваме да осъзнаваме щетите, които първите нанесоха на обществото ни, докато изкуственият интелект все още остава голяма неизвестна – засега.

Какво всъщност се е променило за жените от тогава? Вярвате ли, че тяхната жертва наистина е имала смисъл?

Мисля, че това всъщност са два почти различни въпроса. Светът е много по‑различно място за жените днес, през 2026 г., отколкото е бил през 1926 г. – и то в положителен смисъл. Направили сме много впечатляващи крачки напред, но битката за равенство и достойно отношение продължава. Нещо, което според мен остава болезнено актуално, е начинът, по който Радиевите момичета не са били изслушвани от лекарите – болката им е била омаловажавана, предлагали са им нелогични обяснения и лечения, които не са помагали. Това все още често се случва и днес, когато говорим за женското здраве, макар че медицинската общност активно се опитва да поправи историческите грешки и дълбоко вкоренените предразсъдъци.

Що се отнася до това дали тяхната жертва е имала смисъл – да, абсолютно. Преди Радиевите момичета да привлекат вниманието на света към опасностите от радиацията, светът е бил съвсем различен. Радиоактивни храни, козметика, здравни продукти и дори бельо (за да дам само няколко примера) са се продавали свободно – и така обикновените потребители са били излагани на риск. На работните места, където са се използвали радиоактивни материали – особено в малки количества – почти е нямало или са били съвсем ограничени мерките за безопасност на служителите. Радиевите момичета променят всичко това – тези продукти биват забранени, а в работните среди биват въведени стандарти за безопасност. И до днес милиони хора продължават да бъдат защитени благодарение на това.

А ако погледнем още по‑голямата картина – през 1963 г. президентът Кенеди подписва Договора за частична забрана на ядрените опити, който забранява ядрените опити в атмосферата, в космоса и под водата. Прави го отчасти в резултат на научните изследвания върху Радиевите момичета, които разкриват дългосрочните вреди от излагане на дори ниски нива радиация. Този договор защитава милиони хора – и самата планета – от ядрените опити.

Така че да – тяхната жертва е с огромно значение и всички ние продължаваме да изпитваме резултатите от нея всекидневно.

Като пренасяте историите на жени от миналото в настоящето, сякаш оформяте съзнанието на жените в бъдещето. Вярвате ли, че има невидима нишка от смелост, която свързва живота през времето?

Искрено се надявам читателите да бъдат вдъхновени от историята на Радиевите момичета. Аз самата съм. Тези жени са били изключително смели и са посрещнали огромната си трагедия със сила и достойнство. Надявам се тяхната история да вдъхнови читателите да се борят за това, в което вярват, и да им даде куража да отстояват себе си – точно както са направили те.

Вашата книга разкрива как истината за радиацията е била прикривана в името на печалбата. В България все още отеква споменът за аварията в Чернобил, когато истината също беше укривана от обществото. Как едно общество започва да се лекува от толкова дълбока загуба на доверие?

Много трудно. Предполагам, че раните върху страната ви все още зарастват, че все още е трудно да се има доверие на властимащите. Мисля, че отговорът трябва да бъде в прозрачността. Но цялата ситуация се усложнява от това, за което говорихме в първия въпрос – че историята може да се повтори, а и тя го прави. Как да имаш доверие, когато опитът ни учи, че властта корумпира, и когато виждаме тази корупция да се проявява по целия свят?

Променили ли са се начините (но не и намерението), когато става дума за подвеждане на обществото – от пропагандата относно радия до днешната интернет дезинформация?

Да. Мисля, че поразителното при дезинформацията в интернет е, че понякога – за разлика от историята на Радиевите момичета – вече не става дума само за дадена компания, която се опитва да заблуди хората. Сякаш самата истина – и неистините – са извън контрол; всичко е излязло отвъд рамките на единични пропагандни кампании по конкретни теми.

Как понасяте емоционалната тежест, изследвайки толкова болезнени истории? Имало ли е момент, в който е ставала непоносима и случвало ли ви се е да се разплачете, докато пишете тази книга?

Често плачех, докато пишех книгата! Надявам се, че моята емоционална връзка с историята е част от нейното въздействие – надявам се читателите да почувстват връзка с тези жени така, както аз я почувствах, и да скърбят за тяхната смърт така, както аз скърбях, докато пишех. Никога не е имало момент, в който да стане непоносимо – просто изпитвах силно желание да им помогна да разкажат своята история и смятах, че е огромна чест и привилегия да имам възможността да го направя.

Знам, че някои читатели понякога трябва да спрат да четат, когато историята стане прекалено тежка, но аз никога не съм страняла от включването на тези силни, въздействащи моменти. Чувствах, че Радиевите момичета никога не са могли да си вземат почивка от това, което им се е случвало, затова моята отговорност като писател беше да предам истината такава, каквато е – без украсяване, без смекчаване, независимо колко трудно е да се прочете или напише.

По какъв начин писането на „Радиевите момичета“ ви повлия – лично, включително и на отношението ви към науката? Кое се вряза в съзнанието ви най-силно?

Писането на „Радиевите момичета“ промени живота ми и съм благодарна на тези жени буквално всеки ден. Те са моите образци за подражание и продължавам да изпитвам благоговение пред това, което са постигнали. Изключително съм щастлива, че книгата докосна читателите така, както се надявах – ще запомнят тези необикновени жени и те никога няма да бъдат забравени. Самите Радиеви момичета останаха с мен.

Що се отнася до отношението ми към науката, предполагам, че се научих да подхождам с известна предпазливост, да се съмнявам в обещанията за „чудодейни лекарства“ и да бъда бдителна – както мисля, че всички трябва да бъдем, – за да не позволим нещо подобно да се случи отново.

Ако имахте шанс да бъдете до една от тези жени в последните ѝ мигове, какво бихте ѝ казали?

Какъв емоционален въпрос! Бих ѝ казала, че е невероятна. Бих ѝ казала, че няма да бъде забравена. Бих ѝ казала, че не умира напразно. И бих ѝ казала, че сега може да почива в мир.

Какво ни учат тези жени за истинските измерения на човешките сила и достойнство? Какво бихте искали всяко младо момиче да почувства, след като прочете тази книга?

Радиевите момичета са се изправили срещу могъща корпорация, решена да ги накара да замлъкнат, при това докато са изпитвали най‑ужасната болка, която човек може да си представи – и въпреки това са надделели. Действали са алтруистично в борбата си за справедливост, проявили са смелост, сила и достойнство, каквито никога преди не бях срещала, и са направили всичко това като истински сестри.

Надявам се всяка млада жена – и всеки млад мъж – след като прочете тази книга да почувства:

– гняв към корпоративния свят, който и днес продължава да поставя печалбата над хората;

– вяра в себе си, че – независимо колко „малки“ им казват, че са – могат да променят света;

– дълбока тъга за тези необикновени млади жени, които са направили света по‑добър, но не са успели да доживеят да видят ефекта от върховната си саможертва.

Интервю на Антония Красина