Стареенето не е неумолим природен закон – в съвсем близко бъдеще вече ще подлежи и на лечение

Интервю с Хосе Кордейро, съавтор на „Краят на смъртта“

Спомняте ли си първия път, когато осъзнахте собствената си смъртност; какво почувствахте тогава?

Не си спомням точния момент, но знам, че винаги съм намирал за странно как хората приемат стареенето и смъртта за неизбежни. Като инженер съм свикнал да гледам на всеки проблем като на предизвикателство, чакащо своето решение. Заличихме едрата шарка, победихме и много други инфекциозни болести, стъпихме на Луната и създадохме изкуствен интелект. Защо със стареенето да бъде различно?

Вместо да се страхувам от смъртта, започнах да изпитвам любопитство към нея, а то постепенно прерасна и в научен интерес. Колкото повече научавах за биологията и развитието на технологиите, толкова повече се убеждавах, че стареенето не е неумолим природен закон, а медицинско състояние, което в даден момент подлежи на лечение. Именно това убеждение ме вдъхнови да напиша „Краят на смъртта“.

Има ли през последните години научно откритие, накарало ви да обновите възгледите си? Коя е технологията с най‑голям потенциал за удължаване на живота ни в обозримо бъдеще – лечението със стволови клетки, генното инженерство или нещо друго?

Възгледите ми бяха повлияни не от едно-единствено откритие, а необичайното сливане на няколко технологии. Изкуственият интелект невероятно ускори биомедицинските изследвания. Генното инженерство, особено редактирането на генома чрез CRISPR*, ни дава безпрецедентен контрол върху собствената ни природа. Клетъчното препрограмиране показва, че стареещите клетки могат да възстановят първоначалните си характеристики. Регенеративната медицина, стволовите клетки, сенолитиците**, прецизната диагностика и подмяната на органи – всичко това напредва с бързи темпове.

Но ако трябва да посоча само една революционна технология, това би бил изкуственият интелект. ИИ е мощен двигател, тласкащ напред всички научни изследвания: той спомага за откриването на нови лекарства и анализирането на огромни масиви от биологични данни; за моделирането на протеинови структури, персонализиране на леченията и драстично намаляване на времето, необходимо за пробиви в медицината. ИИ не заменя биотехнологиите, а усилва влиянието им.

Вярвам, че радикалното удължаване на живота ни няма да е благодарение на някакво чудодейно лекарство, а резултат от сливането на различни технологии.

Възможно ли е технологии, удължаващи човешкия живот с няколко десетилетия, вече да съществуват, но да са държани в тайна, достъпни само за малка група привилегировани?

Честно казано, не вярвам. Изключително трудно е да запазиш в тайна наистина големите научни пробиви. Съвременната наука е глобална, конкурираща се и все по‑прозрачна. Хиляди лаборатории, университети, компании и изследователи работят върху дълголетието.

Това, което заможните хора вече могат да си позволят, е достъп до по‑добро здравеопазване, по‑ранна диагностика, по‑качествено хранене, непрекъснат мониторинг и експериментални терапии. Всичко това може да подобри както продължителността на живота, така и качеството му, но не и да донесе биологично безсмъртие.

Ако някой вече беше открил истинска терапия, способна да добави към живота ни няколко десетилетия на добро здраве, научните доказателства бързо щяха да изплуват. Надпреварата за победата над старостта се разгръща пред очите на всички ни, не в тайни подземни лаборатории.

Подготвен ли е човешкият ум да живее с векове и не би ли родила подобна продължителност изцяло нови психологически разстройства?

Често се твърди, че психологията ни е еволюирала специално за живот с кратка продължителност, но аз не съм съгласен. Човешките същества постоянно са се адаптирали към удължаването му. Само допреди два века средната продължителност на живота е била под четирийсет, а днес много хора остават умствено активни чак до осемдесетте или деветдесетте си години.

Подозирам, че психологията ни е много по‑гъвкава, отколкото мнозина си представят. По‑дългият живот би ни позволил да търсим различни професионални реализации, да изучаваме напълно нови дисциплини, да градим по‑дълбоки взаимоотношения и да трупаме мъдрост през поколенията.

Разбира се, ще възникват нови предизвикателства, но човечеството винаги се е адаптирало към фундаменталните технологични промени. Вярвам, че възможността да продължим да учим и да творим ще надделее над психологическите рискове, свързани с драстично по‑дългия живот.

До каква степен обществото ни би толерирало експериментите върху хора в стремежа си да победи старостта?

За всеки пробив в медицината са били нужни внимателно контролирани клинични опити върху хора. Няма по-етична алтернатива, ако желаем да открием безопасни форми на лечение.

Въпросът е не колко доброволци ще участват, а дали изследванията ще се провеждат етично и прозрачно, с информирано съгласие. Вече приемаме за съвсем обичайни клиничните изпитвания на нови лечения на рак, алцхаймер, сърдечно‑съдови заболявания и още безброй други.

Ако  припознаем стареенето като най‑рисковия фактор при повечето заболявания, тогава изучаването на възможните начини за лечението му трябва да бъде също толкова легитимно. Научният прогрес винаги трябва да пази човешкото достойнство, но прекомерната регулация, ненужно забавяща създаването на животоспасяващи лечения, също има своите етични последици – всяка година забавяне е на цената на милиони животи.

Ако революционна технология за удължаване на живота стане достъпна за всички – не само за най‑богатите общества, – как човечеството би предотвратило катастрофална свръхнаселеност и изчерпване на ресурсите? Биха ли прибегнали правителствата до принудителни – дори нехуманни или антиутопични – методи за контрол на населението?

Мисля, че тази загриженост е напълно разбираема, но до голяма степен се основава на по-остарели схващания. Прирастът на населението вече намалява с драстични темпове, и то по целия свят. В много държави нивата на раждаемост са далеч под необходимия праг за поддържане на стабилна численост на населението – вече няма демографски бумове, а спад.

Освен това човешката изобретателност многократно е помагала за увеличаването на капацитета от хора, който Земята е способна да носи. Ефикасността на земеделието, енергетиката, компютърните технологии и транспортът са нараствали през десетилетията многократно, и то с експоненциални темпове. Изкуственият интелект, зелената енергия, синтетичната биология, а в бъдеще и космическите ресурси ще продължат да разширяват обема на населението, който цивилизацията ни може устойчиво да поддържа.

А относно принудителния контрол върху прираста – категорично го отхвърлям. Историята показва, че този вид политики нарушават основни човешки права и всъщност често създават дългосрочни демографски проблеми. Най‑добрите решения идват чрез образование, развитие, технологични иновации и индивидуална свобода; не чрез авторитарен контрол.

При много голяма продължителност на човешкия живот как обществото ще се отнася към хората, които не искат да живеят вечно? Може ли евтаназията – дори при отсъствие на нелечимо заболяване – да стане основно гражданско право? И от друга страна, би ли било логично смъртното наказание да бъде възстановено навсякъде като най‑тежка форма на наказание?

Радикалното удължаване на живота трябва да води до разширяване на човешките свободи, не до ограничаването им. Всеки вменяем възрастен трябва да запази правото си лично да взима най-важните решения, касаещи медицинското му състояние (разбира се, при условие че се разработят необходимите предпазни механизми).

Но лично аз очаквам, че повечето здрави хора ще продължат да избират живота, както виждаме и сега навсякъде около нас. Хората не искат да умират, а просто да не страдат.

Що се отнася до смъртното наказание, аз съм твърдо против. Колкото повече постигаме с удължаването на човешкия живот, прекаран в добро здраве, толкова по ценен ще става той – а не обратното. Целта на цивилизацията ни трябва да е винаги, когато е възможно, да пази и цени живота. Справедливостта и обществото  трябва да се защитават, но чрез хуманни средства.

Какви биха били първите стъпки на човечеството в свят, в който то ще може да живее практически вечно? Ще поемем ли към звездите, или ще се насочим към пълното преобразяване на планетата си? И способни ли сме въобще да планираме за повече от няколко десетилетия напред?

Вярвам, че ще сторим и двете едновременно. По‑дългият живот по естествен път ще насърчава мисленето в обширни времеви хоризонти. Започнат ли хората да очакват животът им да продължи със столетия, те ще са и много по‑заинтересовани от опазването на планетата си; от инвестициите в бъдещите поколения и начеването на проекти, които биха отнели десетилетия или векове.

В същото време радикалното удължаване на живота ще направи ставането ни междупланетна – а в крайна сметка и междузвездна – цивилизация много по‑реалистично. Хора, живеещи с векове, биха могли да поемат на мисии, днес изглеждащи невъзможни заради времевите им измерения.

Представям си човечеството едновременно като устойчива планетарна цивилизация, но и като междупланетен вид. Тези цели не си противоречат, а се допълват.

Коя е книгата, която бихте искали да сте написал вие – както в личен, така и в професионален план?

В личен план често ми се иска да бях написал „Космос“ на Карл Сейгън – книга, накарала стотици милиони хора да се влюбят в самата наука, не само да проявят любопитство към някое от постиженията ѝ. Комбинацията от научна издържаност и неподправено удивление е нещо, което се опитвам, макар и в по‑скромен мащаб, да внеса в науката за дълголетието.

В професионален аспект изпитвам огромно уважение към „Сингулярността е близо“ на Рей Кърцуайл и „Краят на старостта“ на Обри де Грей: и двете бяха – всяка за момента на появата си – книги, дали общ речник и усещане за перспектива в една все още разпиляна научна област.

Дълбоко се гордея с „Краят на смъртта“ (в съавторството на Дейвид Уд), включително и с българското издание, публикувано от „Изток‑Запад“. Това е книгата, която трябваше да напиша: една ясна, достъпна, научно обоснована и неотложна от морална гледна точка защита на виждането, че смъртта не е неизбежна. Чувствах, че светът все още има нужда от добре документирани, строго научни, но в същото време достъпни аргументи защо победата над старостта не е научна фантастика, а реалистичен технологичен и етичен проект – при това напълно постижим в близкото бъдеще.

Но все пак книгата, която най‑много бих искал да напиша, е тази, която никой от нас още не е  успял: окончателния разказ за това как човечеството постига „Краят на смъртта“ през втората половина на XXI век.

Интервю на Владимир Цанков

*CRISPR – генетичен инструмент за прецизно редактиране на ДНК, основан на естествен защитен механизъм на много от бактериите. Позволява целенасочено изрязване и замяна на участъци от генетичния код с висока точност.

**Сенолитици (Senolytics) – клас вещества, които селективно унищожават остарелите клетки, натрупващи се в тъканите на тялото и допринасящи за възпаленията, уврежданията и стареенето му.