Кое е най-силното човешко желание?

Интервю с психолога д-р Адам Дорси

Кой момент или преживяване ви убеди, че фокусът на първата ви книга трябва да е свързаността?

След хиляди часове, прекарани в кабинета ми в разговори с интелигентни хора, осъзнах, че те желаят най‑много нещо, което мъгляво наричат „свързаност“. Но когато ги питах какво всъщност означава това, им беше трудно да го определят. Тогава разбрах, че трябва да им помогна да открият точната дефиниция – и то по начин, който да им донесе истинска полза.

Затова и отделих повече от двайсет месеца в писането на тази книга.

С кой от четирите вида свързаност хората се затрудняват най-много и защо?

Отговорът е: зависи. Хората изпитват трудности и с четирите. Но ще се фокусирам върху този, който има най‑голямо влияние върху останалите: свързаността ни със самите нас.

Не е изненада, че много от нас се борят да разберат кои са и какво са, отчасти заради външни влияния и внушения какви „трябва“ да бъдат. Мозъците ни страдат и от когнитивни изкривявания, които допълнително ни отклоняват от пътя. Всичко това ни разсейва. Затова най-важната задача е да имаме силна, стабилна връзка със себе си; останалите три вида свързаност са дълбоко повлияни и се формират именно от този първоизточник.

Кое според вас е най-погрешното схващане за щастието? Кое ни отдалечава най-много от него?

Ще отговоря на въпроса с въпрос: случвало ли ви се е да вярвате, след като сте постигнали нещо, че вече ще сте щастливи? Може би за кратко дори сте били. Но скоро след това вероятно сте се върнали към начина, по който сте се чувствали преди постижението.

Много хора погрешно вярват, че когато постигнат нещо, ще са щастливи завинаги. За съжаление, това е заблуда, която повечето от нас са имали.

От опит знам, че за да сме трайно щастливи, трябва да живеем живот, който е в съответствие с нашите ценности; да открием кои са те – изисква време, решимост и готовност да продължаваме напред въпреки неуспехите си.

 Да сме осъзнати не означава автоматично, че ще сме и щастливи. Защо тези две неща толкова често се разминават, какво пречи самоосъзнаването да стане истинско благополучие?

Вярно е: да си самоосъзнат не означава, че си щастлив. Но също така е вярно и че нищо не води автоматично до щастие.

И може би самото то не трябва да е крайната ни цел. По‑добре би било да се стремим към смисъл и удовлетворение. И да се питаме: смислено ли е това, което правим? Намираме ли го за удовлетворяващо? Изисква ли от нас енергия и връща ли ни част от нея? Поглъща ли ни изцяло? Учи ли ни на нещо и прави ли ни по-добри?

Вярвам, че тези цели са по‑реалистични.

Описвате самотата като криза в общественото здраве. Кое погрешно схващане за самотата ви ядосва най-много?

Няколко неща са, първото е следното: да си сам не означава непременно да си самотен. Можем да сме сами и в същото време да го намираме за изключително удовлетворяващо. Лично избраната усамотеност може да ни действа възстановяващо и зареждащо. Всички ние се нуждаем от усамотение в различна степен, за да можем да се свържем със себе си. И всъщност можем да сме сред много хора, но да сме самотни (дори по‑самотни, отколкото бидейки сами), когато нямаме истинска свързаност и просто се опитваме да се впишем в обкръжението.

Кой вид свързаност човек губи първо, когато някоя зависимост вземе връх – и как може да си я възвърне? Защо търсим утеха в неща, които ни вредят, а в същото време онези, които могат да ни излекуват, приемаме като заплаха?

Липсата на свързаност със самия себе си може да бъде предшественик на зависимостта. Зависимост може да бъде всяко поведение, което причинява вреда, но въпреки това продължаваме да го извършваме.

Първата жертва винаги е свързаността ни със самите себе си. Откъсваме се от собствените си мисли и чувства и щетите се разпростират извън нас: започваме да нараняваме и другите, защото преставаме да осъзнаваме как им въздействаме. И всичко стига още по‑далеч, защото поставяме зависимостта над отношенията си.

Зависимостите ни правят безчувствени както към болката ни, така и към усещането, че сме живи.

Много хора не виждат други варианти, защото приемат зависимостта като вид защита. Но има много други възможности: терапия, занимания, които носят в себе предизвикателство, но и удовлетворение; включване в 12‑стъпковата програма на АА или в доброволчески инициативи… това са само няколко здравословни алтернативи. Но те изискват и куража да признаем собствената си уязвимост, за да можем да се свържем с болката си, докато се лекуваме.

Как минаването през екстремно или изцяло преобръщащо живота събитие променя гледната точка спрямо четирите вида свързаност? Къде според вас е границата между това травмата да те пречупи, и това да извлечеш поука от нея?

Ницше (и Кели Кларксън) имат сходни вариации на „Това, което не ме убива, ме прави по‑силен“.

Това може да е вярно. Но може и да не е вярно; зависи как се справяме след преживяното. Дали е като злоупотребяваме с алкохол и застрашаваме здравето и отношенията си? Ако е така, това, което не ни е убило, ни е направило по‑слаби.

Но ако се обърнем към изкуство, терапия, писане или друга здравословна дейност, която да ни помогне в процеса на изцеление? В тези случаи можем да подобрим живота си след стресовото събитие. Отново: трябва да се изправим срещу причинителя на стрес.

Всички преминаваме през трудни и силно стресови преживявания. Всъщност начинът, по който се справяме, определя дългосрочния резултат.

Днес все повече хора общуват главно в социалните мрежи – какво отличава истински смислената свързаност от повърхностната социална ангажираност?

Харесва ми как д-р Лори Сантос от Йейл описва социалните мрежи: те са като нутрасуит на свързаността. Може на пръв поглед да ни изглежда като свързване, но мозъкът ни – който не се е променял поне от 35 000 години (а може би и от 100 000) – различава „връзка“ в социални медии от истинска. Също така мозъкът може да различи автентичната свързаност от стратегическата, т.е. дали връзката е вътрешно мотивирана (ценна сама по себе си) или външно (ценна само заради ползите, които носи). Разбира се, нужни са ни и двата вида, но вътрешно мотивираните не трябва да отсъстват.

Кои книги са ви повлияли най‑много – както лично, така и професионално – и защо се открояват за вас?

От художествената литература: „Малкият принц“ (Антоан дьо Сент-Екзюпери), „Сянката на вятъра“ (Карлос Руис Сафон), „Непосилната лекота на битието“ (Милан Кундера) и „Личен въпрос“ (Кендзабуро Ое). Тези книги са вечни, красиви и носят философски истини, които ме напътстват и до днес. Някои от тях съм препрочитал безброй пъти и никога няма да ми омръзнат.

От нехудожествената литература: „Човекът в търсене на смисъл“ от д-р Виктор Франкъл. Д-р Франкъл поставя акцент върху основните и най-важни истини за живота, връщайки се към най-голямото изпитание в своя собствен – пребиваването му в Аушвиц по време на Холокоста.

Интервю на Владимир Цанков