Самите закони на Вселената са абстрактни, но всичко им се подчинява!

Интервю с Дениз О’Лиъри, съавтор на „Безсмъртният ум“

Радиовълните съпътстват човечеството през цялата му история – електромагнитното излъчване е фундаментална характеристика на природата, съществуваща още от ранните етапи на появата на Вселената, – но ние ги откриваме едва в края на XIX век. Защо официалната наука толкова често изглежда тесногръда и сякаш с лека ръка отхвърля неизследвани възможности?

Отличен въпрос! Веднага ми хрумват два отговора.

Първо, науката до някаква степен наподобява религията: някой велик пророк или теоретик достига до невероятно прозрение и повечето хора се опитват да го разберат или да го приложат по някакъв начин. То става част от живота им. Но пазителите на канона често се съпротивляват на новите открития, подкопаващи вече установените принципи, защото се страхуват, че те ще сторят същото и с авторитета им.

В действителност повечето опити за разширяване рамките на познатото са били погрешни и не са водели до валидни резултати. Малкото сполучливи често са били пренебрегнати наред с останалите – особено ако са поставяли под съмнение утвърдения вече светоглед. Земелвайс* например умира в лудница, отчасти защото неговите идеи за хигиената и бактериите са заплашвали тогавашните медицински порядки. Но е факт, че много от нововъзникващите теории в медицината по онова време наистина са били погрешни.

Можем да го обобщим така: в науката истината винаги надделява, но често чак след като всичко останало е било изпробвано.

Коперник е интересен случай. Основната му интуитивна догадка (хелиоцентризмът) е била правилна. Но както ни учат, той е бъркал в някои важни детайли. Смятал е например, че орбитите на планетите трябва да са идеални кръгове. Тогавашните астрономи са знаели, че това не е вярно, което е затруднявало и приемането на основната му идея. Често разказите пропускат тази част от историята. Едва след като Йохан Кеплер изяснява много от допълнителните въпроси, хелиоцентризмът е можел да бъде оценен като съобразена с останалите доказателства теория.

Второто нещо, което трябва да имаме предвид, е, че всички открития се градят на вече предхождащите ги. Обичам да представям това по следния начин: преди 100 000 години някой неандерталец може да е развличал останалите от племето, скупчени около огъня в зимната нощ, измисляйки си приказка за Ловецът-герой, намерил път към Луната. Там героят се борил с ужасни лунни чудовища и дотолкова впечатлил Лунния Вожд, че той му дал дъщеря си за жена – като така един ден самият неандерталец щял да стане Лунен Вожд! „А ако се вгледате внимателно и примижите, и сега можете да видите някои от тези фигури на лунната повърхност…“

Доближила ли го е тази приказка до Луната? Не. Това постижение е изисквало стотици открития и технологии, които са се появили едва хиляди години по-късно. Човешкият ум няма история – но пък технологиите имат.

Кой конкретен клиничен случай или лична история ви убедиха, че материализмът не може да предложи адекватно обяснение за съзнанието? Имаше ли такъв, който искахте да включите в книгата, но в крайна сметка не успяхте – по една или друга причина?

Винаги съм смятала, че ефектът плацебо е нагледен пример за същината на човешкия ум. Той вероятно е най-добре документираният ефект в медицината: доколкото знам, всяко ново лекарство трябва да се тества, като бъде съпоставено с него. Ако даден медикамент не покаже по-добри резултати от плацебото, то той не получава лиценз.

Накратко, това е така, защото хората често изпитват подобрение, ако получат лекарство, което вярват, че действа – дори ако са в контролна група и хапчето съдържа само нишесте и захар. Нещата, които мислим, че ни се случват, са част от това, което реално ни се случва. А това за мен доказва, че съзнанието е нещо реално, макар и нематериално.

Забележете, че действащият принцип не е лекарството, чакащо лиценз, да покаже просто каквито и да е резултати. Те трябва надхвърлят онези, идващи от вярата на пациента, че е получил работещ медикамент. Тази вяра е знак, че съзнанието участва в процеса.

Преди около двайсет и пет години бях на гости при брат ми и съпругата му – и двамата лекари в Отава. Бях развила тежък бронхит и снаха ми ми даде лекарство.

Взех хапчето и легнах да си почина. След около час се почувствах чудесно. Бронхитът беше значително облекчен. Слязох долу, за да ѝ благодаря, а тя каза: „Браво, всичко това е много хубаво, но лекарството ще започне да действа реално чак след около пет часа…“

Но пък ефектът от вярата ми, че най-накрая нещо адекватно е сторено, за да се справя с болестта си, подейства веднага и доведе до реална физическа промяна.

Има и много други доводи, че умът не е материален, но действа напълно реално, и ефектът плацебо винаги е бил първият пример, за който съм се сещала през годините.

Ако отправим поглед назад във времето, как разглеждате появата на живота – като на случайност, следствие от милиони години на химични реакции, или като резултат от действието на все още неизвестни, евентуално нематериални сили? Подлежат ли доводите за нематериалистичния произход на живота на емпирична оценка?

След цял век на проучвания все още нямаме напълно достоверна теория за произхода на живота, но пък имаме стотици неубедителни. Понякога тишината е знак.

Темата се усложни и допълнително, след като считаните за „прости“ ранни форми на живот се оказаха всъщност доста сложни. Освен това изглежда, че археите** са възникнали отделно от прокариотите, което на практика двойно намалява вероятността за чисто случайното възникване на живота.

Без да навлизам конкретно във философията или психологията, изглежда разумно да допуснем, че във Вселената може да се крие източник на информация, правещ възможни сложните прояви на живот.

Относно въпроса за емпиричната оценка, бих отговорила с контравъпрос: какви доказателства биха били достатъчни на скептиците? Ако знаех това, бих могла да дам някакъв отговор. Но ако стане ясно, че те не биха приели никакви, тогава всъщност и самият разговор е невъзможен.

Как гледате на появата на съзнанието ни: кой е неговият фундаментален първоизточник? Възможно ли е да поставим концептуален мост между строгата наука и духовните учения в търсене на произхода на онова, което мнозина наричат „божественото дихание“?

Както отбелязах по-горе, човешкият ум няма история. Открием ли отговора, ще разберем, че сме го сторили. Може би точно като палеонтолог, откриващ детско погребение на 80 000 години, с украсени миди или кости, покрити с охра сред артефактите. Без писменост не можем да знаем в какво точно са вярвали хората, които са гравирали тези миди или са оцветявали костите. Но знаем, че са вярвали в нещо – и това ги е отличавало от биволите или катериците. Вярванията в отвъдното предполагат човешки тип съзнание, но нямаме представа как точно е възникнало то – само интересни догадки.

Не знаем и какво са си мислели хората отпреди появата на писмеността. А самата тя в един момент започва да служи като контрапункт на смъртта, поне като начин за съхраняване на идеите.

Консервативните научни изследвания доказват, че почти всички хора са имали своя концепция за възникването на Космоса, мястото ни в него и значението на нашата смърт. Фактът, че тези идеи се различават силно една от друга, не омаловажава значимостта на самата им поява. Може би това е „божественото дихание“, което споменавате.

Самото ни желание да научим повече за всичко това може да е стабилен концептуален мост – но при едно условие: в основата му да залегне смирение пред изумителния факт, че хората изобщо са започнали да си задават такива въпроси. Омаловажаването му няма да ни доведе до никъде.

След проучването на толкова много преживявания, близки до смъртта, смятате ли, че в края на биологичното си съществуване достигаме до прозрения, недостъпни за нас до този момент? И не е ли донякъде трагично, че не можем да ги споделим с онези, които оставяме след себе си на този свят?

Това е темата на книгата, върху която в момента работим с Майк Егнор („Значими“, планирана за 2027 г.). Да, има солидни доказателства, че в близост до смъртта си много хора получават прозрения, които не са имали никога досега, и впоследствие това много често изцяло променя посоката на живота им.

Това, което се промени през последния век, е, че медицинските процедури вече връщат към живот много хора, които в миналите векове просто биха починали без възможността да споделят какво са видели. Затова и днес има хиляди описания на преживявания, близки до смъртта, които можем да впишем в по-общи модели. Днес тези разкази се срещат много по-често.

Немалко такива случаи са били документирани и в миналото, например описаните в „Пътуване из други светове“ на Карол Залески. Но тогава е нямало начин да се установи със сигурност, че авторите на тези истории наистина са били връщани от смъртта. Днешните изследователи вече могат да проучват данни от медицински записи и да разбират какво точно се е случвало от чисто физиологична гледна точка; така възниква и самото понятие „преживяване близко до смъртта“.

Ако съзнанието не е плод на невронни процеси, как да подходим към конфликта, че всяко познавателно действие – включително определянето на съзнанието като нематериално – все пак се осъществява чрез невронни структури? Изключва ли самата природа на нашите виждания и прозрения материалистическия произход?

Честно казано не мисля, че тук има какъвто и да е конфликт. Щом умът е реален, няма причина той да не упражнява въздействие. Да си представим, че имаме някаква домакинска задача и трябва да сметнем нещо – бързо си припомняме някаква абстрактна математическа формула и наум изчисляваме нужното ни количество. Нематериалната абстрактна формула, невроните, които използвам, за да си я припомня, както и веществото, което после измервам – всички те са реални. Реални сме всички ние – умове и тела, съставящи едно общо цяло.

Ако някой не може философски да приеме нещата каквито са, проблемът му е с Вселената, не с вас или с мен: самите закони на Вселената са абстрактни, но въпреки това всичко им се подчинява.

Кое беше най-голямото предизвикателство като журналист при работата ви върху „Безсмъртният ум“, особено при представянето на по-сложните за широката аудитория концепции?

Искахме да подходим по начин, различен от писането на учебник или философски трактат (които са изпитан начин много бързо да накарате хората да решат, че си имат и по-важни занимания). Майк реши този проблем, като включи редица интересни и забавни случки от медицинската си практика. Те живо илюстрираха темите, които разглеждаме и направиха материята още по-достъпна. Но открихме и доста други начини. Препратките към актуалните събития, цитатите и статистическите данни също допълнително обогатиха разказа. Но най-важното за нас беше да сме сигурни, че през цялото време хората ще осъзнават, че става дума за реални въпроси, касаещи всички нас, а не нечий труд за дисертация.

Коя е книгата, която бихте искали да сте написали вие – както в личен, така и в професионален план?

Има много книги, които не се чувствам компетентна да напиша, или за които дори да помогна като съавтор. Сигурна съм, че и Майк би казал същото. Но много бих се радвала да помогна в създаването на книга, посветена на свободната воля – за нейната природа и значимост. Смятам, че тази тема е изключително важна – как да запазим достойнството и свободата си в епоха, все по-изкушена от похватите на тоталитаризма.

Интервю на Владимир Цанков

* Игнац Земелвайс (1818–1865) е унгарски лекар, смятан за баща на антисептиката. Първоначално идеите му са били отхвърляни от медицинската общност, защото са противоречали на утвърдените научни и медицински възгледи по онова време. 

** Едноклетъчни микроорганизми, представляващи едно от надцарствата в класификацията на организмите. Отличават се с уникални клетъчни мембрани и метаболизъм, различни от тези на бактериите и еукариотите.