Най-злополучните пътешествия раждат най-интересните истории

Интервю с проф. Антъни Бейл, автор на „Пътеводител в Средновековието“

Разказвате как по време на пътуванията около проучванията за книгата си често сте попадали в съвсем нелеки ситуации, и то на напълно непознати места – хранителни отравяния, убийствени температури, ухапвания от кърлежи, заразяване с коронавирус… Кой беше най-трудният момент и нямахте ли понякога усещането, че средновековните пътешественици биха се справили доста по-добре от вас в подобни обстоятелства?

Голяма част от проучванията ми, както и самото написване на книгата се случиха по време на пандемията – 2021-2022 г. Тогава цялата система на международното придвижване беше нарушена и всичко започна доста да прилича на пътуването през Средновековието: скъпо, непредвидимо, скъпо и осеяно с всевъзможни трудности и предизвикателства.

Пътуванията ми бяха съпътствани от всякакви премеждия: някои от тях забавни, а други – съвсем не толкова. Пристигайки във Венеция например, открих, че беше избухнала внезапна стачка на обществения транспорт. Като същински средновековен пътешественик единственото, което можех да направя, бе да реша проблема с много пари, вземайки едно страшно скъпо такси.

Най-трудно вероятно ми беше на Малдивите – едно от най-красивите места, които посетих по време на проучванията си. Оттам трябваше да летя за Индия, но индийците пък затвориха границите си заради Ковид и ми се наложи спешно да търся начин за прибиране в Англия. Междувременно по пътя наобратно самият аз развих симптомите на болестта и започнах да се чувствам много зле. Когато най-накрая стигнах някак си в Лондон, се затворих в спалнята си за две седмици.

Средновековните пътешественици вероятно биха се справили по-добре от мен в подобни ситуации, защото очакванията им са били много по-малки. Повечето хора по онова време са знаели, че пътуването е опасно и рисковано начинание; че могат да похарчат или да изгубят всичките си пари, както и въобще да не се завърнат живи. Всеки пътешественик е очаквал и е бил подготвен за подобен род проблеми.

Книгата ви е едновременно пътеводител, сборник със средновековни извори и възстановка на начина, по който хората между XIII и XV в. са си представяли света – истински наръчник на пътешественика с предупреждения, ценоразписи, рецепти, списъци с опасности и любопитни подробности. Кой от описаните маршрутите е криел най-големи рискове и предизвикателства за средновековния пътник и защо? Не придаваме ли твърде често романтични окраски на тази безспорно запленяваща епоха, забравяйки, че в онези времена смъртта често е настъпвала бързо, неочаквано и жестоко?

Да, пътуването през Средновековието е било доста сурово и в общи линии напълно лишено от удобства. Повечето пътници са се подготвяли за най-лошото: преди да потеглят, са се изповядвали, уреждали са дълговете си, оставяли са завещание, понякога са си купували талисмани и амулети за закрила, или пък пътеводители и писмени напътствия, които да им помагат по пътя.

Всички маршрути са били опасни – дори и преминаването на Ламанша например, – защото пътниците са били изцяло подвластни на стихиите. Замърсената вода, лошото вино, горещините, корабокрушенията и разбойничеството са били само част от проблемите, разпространени навсякъде.

И все пак в Европа от Испания до Константинопол е имало утвърдени пътища за търговците и поклонниците – с добре изградена инфраструктура и установени правила, създадени да правят пътуването по-лесно и безопасно.

Прекрачел ли обаче християнският пътешественик отвъд Йерусалим или Константинопол, опасностите главоломно нараствали. Изключително много поклонници, мисионери и емисари са намирали смъртта си на Изток по най-различни начини.

В книгата си споменавате загадъчните Гог и Магог от Библията: едновременно описвани като отделни личности, народи, племена и дори като географски местоположения. Давате ги за пример, разкриващ много от особеностите на средновековната култура на пътуването: как самите потребностите на пътешествениците са влияели на образите, без да се съобразяват с географията. Може ли да се каже, че през Средновековието хората са допринасяли за оформянето на света, странствайки из него?

Да, мисля, че това е много подходящ начин да опишем нещата. Средновековните пътешественици са възприемали света по начина, по който са имали нужда, и са го изграждали според своите желания. Търговецът на скъпоценни камъни, подправки или коприна от Персия е имал различни потребности или приоритети от поклонника, отправил се към Рим или Йерусалим – съответно е и гледал на света по съвсем различен начин. Това е особено видно например в традициите, свързани с Кръстния път* и Via Dolorosa**, когато средновековният Йерусалим целенасочено е бил превръщан в същински библейски декор. Тъй като по онова време градът е бил мюсюлмански, това е служело и като начин за утвърждаване на християнството там.

Гог и Магог са изпълнявали ролята на въображаема граница, на своебразен край на света, но любопитно е, че средновековните пътешественици много рядко споменават географски граници – планините например почти напълно отсъстват от тогавашните пътеписи. Нерядко пътниците напълно погрешно са преценявали къде се намират или какво точно наблюдават около себе си.

Дори и днес по подобен начин туристите пречупват всичко през своята собствена призма – водещи винаги са личните им потребности и очаквания. В известен смисъл платформи като инстаграм възпроизвеждат начина, по който хората са възприемали света през Средновековието – като тълпа от зрители, а не като отделни личности, осмислящи действителността по собствен начин.

В „Пътеводител в Средновековието“ цитирате множество практични съвети от онази епоха, включително и следното предупреждение: пътешественик, хранещ се заедно с монголите, трябва да е наясно, че ако домакинът подаде къс храна, а гостът го сложи в устата си, но не го изяде и го изплюе, под юртата ще бъде изкопана яма, в която по-късно го чака жестока смърт. Но все пак – не смятате ли, че взаимоотношенията между различните култури са били по-мирни, отколкото през по-късните векове?

Пътешествията винаги са изпълнени с изненадващи срещи и взаимен обмен на влияния, затова и в книгата си се опитах да съхраня именно разбирането как те са способни да променят светоусещането ни.

Много от срещите в онези времена обаче са били доста далеч от мирни, особено в Светите земи. Трябва да си даваме сметка, че именно злощастните събития остават най-често в аналите, а както отбелязвам и в книгата си: най-злополучните пътешествия обикновено раждат най-интересните истории.

И все пак – стотици хора от всички краища на земята са се срещали всекидневно из странноприемниците за поклонници, в кервансараите по Пътя на коприната, в църкви или на кораби. Сред тях е имало жени, деца, хора с различно образование или богатство, както и пътешественици от целия познат тогава свят – от Исландия до Етиопия.

Хората през Средновековието обикновено не са имали ясно очертаната национална идентичност, която приемаме за даденост днес. Тяхната принадлежност е била по-скоро регионална, често тясно обвързана с конкретна местност – например флорентинска, болонска или миланска. В Западна Европа латинското християнство е било силно обединяващ фактор за по-голямата част от населението – християнин от Ирландия е можел да се озове в църква в Сицилия или Родос и пак да е сред позната езикова среда, както и да е напълно наясно с обичаите и религиозните обреди. Имало е и безчет мирни контакти между християни и друговерци: например в космополитни градове като Византия и Венеция, в които тогава все още не са били въведени строгите ограничителни закони, характерни за ранномодерната епоха след края на XV в.

Историческите извори, на които се позовавате, рисуват как реалното и въображаемото съжителстват без противоречие в средновековното мислене. Включвате разкази за овце, растящи на дърветата; за летящи ковчези; за хипопотами, обичащи да похапват хора, успеят ли да ги догонят, както и за гигантски змии, привързващи се към деца. Кой според вас е най-устойчивият фантастичен образ от средновековното мислене, запазен и в съвременната култура? И как да гледаме на него: като на троп, символ или като на нещо друго?

Наистина прекрасен въпрос! Но и много труден!

Предполагам, че най-лесният отговор би бил драконът или пък еднорогът. В книгата си включвам разкази на пътешественици, описващи своите срещи с тези същества по време на пътуванията си. Лесно е да ги пренебрегнем със заключението, че просто са били грешно тълкувание на нещо иначе напълно естествено – например алигатор или крокодил може да е взет за дракон, а орикс или рогата антилопа, видени по определен начин, да са били помислени за еднорог.

Средновековните хора обаче не са били нито глупави, нито лековерни, а са били с широко отворено за чудесата на природата съзнание. През Средновековието на всички животни, дори на котките и кучетата, са били приписвани нравствени характеристики и символно значение, а драконът и еднорогът не правят изключение.

Еднорогът, олицетворяващ чистотата и християнското рицарство, е можел да бъде възприеман като знак за Божието проявление в природния свят; като свидетелство за Божията промисъл дори и из онези части от света, които хората не са можели напълно да разберат.

Днес ние не „вярваме“ в дракони или еднорози, но не мисля, че и средновековните хора въобще са го правели – еднорозите и драконите просто са били много удобни образи, чрез които да осмислят света.

Разказвате за пътешественици, завръщащи се по родните си места, само за да ги открият опустошени от Черната смърт. Тя ли е най-трагичното и съдбоносно събитие за Средновековието, или бихте посочили друго, водещо до още по-драматични последици?

Чумната пандемия от 1348-1349 г. е събитие с изключително дълбоки последствия за Европа, Азия и Северна Африка – най-често се приема, че е унищожила около една трета от населението им. В следващите поколения това води до мащабни демографски промени, сред които и бързото разрастване на градовете.

Ако обаче говорим конкретно в контекста на пътуването, бих посочил две други ключови събития. Първото е падането на Акра през 1291 г., което на практика слага край на управлението на кръстоносците в Светите земи. Второто е завладяването на Византия от османците през 1453 г., изменящо значително баланса на силите между ислямския и християнския свят. И двете събития съществено променят възможностите пред християнските пътешественици, оказвайки пряко влияние както върху търговията, така и върху поклонничеството.

Кого бихте посочили като най-великия средновековен пътешественик – Ибн Батута, Марко Поло или друг? И какво е влиянието му върху начина, по който средновековните хора възприемат непознатия за тях свят?

За мен – макар съзнавайки, че не е сред най-популярните мнения – един от най-великите пътешественици е Джон Мандевил***, въпреки че той вероятно никога не е напускал пределите на собствената си библиотека.

Книгата му, написана около 1356 г., става истински средновековен бестселър из цяла Европа и стига до изключително широка публика – от френски крале до италиански студенти и германски търговци. Книгата по много умел начин си играе с вярата в световете, съществуващи отвъд границите на опита и познанията ни.

Творбата на Мандевил полага основите на голяма част от географските изследвания, включително създаването на ранните глобуси, и е сред текстовете, използвани от Христофор Колумб в подготовката за експедициите му.

Друг мой любим пътешественик е швейцарският монах Феликс Фабри – неговите разкази са изпъстрени с лични детайли и разкриват много за самия автор. Размислите му върху теми като носталгията и завръщането у дома са крайно необичайни за епохата и изключително въздействащи.

Ибн Батута също би бил отличен избор, но що се отнася до Марко Поло, поне за мен славата му на пътешественик е донякъде надценена. В крайна сметка баща му и чичо му реално проправят пътя за неговите бъдещи пътешествия, а Рустичело от Пиза всъщност е човекът, записал разказите за тях. Марко Поло безспорно е важна фигура, но едва ли чак със значимостта, придадена му по-късно от историята.

Какво пренасят със себе си от Средновековието и какво променят пътешествениците, срещайки се с далечните земи и народи, когато навлизат в епохата на Великите географски открития?

За мен епохата на Великите географски открития е период, припокриващ се с този на средновековните пътувания. В началото на книгата ми стои глобусът на Бехайм, изработен и богато украсен в Нюрнберг около 1491 г. Той изобразява три континента – Европа, Азия и Африка – в навечерието на плаванията на Колумб, и е ярък пример за представата за света непосредствено преди срещата между Европа и Америка.

Но този глобус свидетелства и за няколко други аспекта на средновековните изследователски пътешествия. На него са отбелязани западното и южното крайбрежие на Африка, проучвани от самия му създател – Мартин Бехайм. По онова време португалските търговци вече активно картографират и използват тези брегове за развитието на търговските и стопанските връзки, но глобусът все пак изобилства от изображения на русалки и други подобни невиждани чудеса, характерни за епохата, както и от текстове на Мандевил и други класически и средновековни автори. Този глобус ни помага да разглеждаме средновековните изследователи в един общ контекст с по-късните пътешественици, включително и Колумб, които по същество са притежавали средновековни, а не модерни „мисловни светове“ и „хоризонти на въображението“. Затова и през епохата на Великите географски открития европейските пътешественици откриват потвърждение за чудните светове, за които книгите вече са ги подготвили: непознати народи, включително амазонски жени воини; необикновени животни и страховити бури; изобилие от скъпоценни камъни и ценна дървесина, както и екзотични растения и плодове, някои от които с упойващи свойства.

За първите няколко поколения пътешественици от тази епоха пътуванията до Америка са изглеждали като неопровержимо доказателство за удивителните гледки, описани вече в средновековната пътеписна литература.

Коя е книгата, която бихте искали да сте написал – както в личен, така и в професионален план?

Обичам изключително разнородна по вида си литература – както средновековна, така и съвременна. Докато работех по „Пътеводител в Средновековието“, прочетох голямо количество пътеписи и истории за пътешествия – особено много ми допаднаха тези на Джеф Дайър, Ян Морис, Патрик Лий Фермър и Фрея Старк.

Но един писател може да напише само собствената си книга – писането е нещо изключително лично и индивидуално. То произтича от собствените ви опит, знания и интереси, и в този смисъл е неповторимо – точно като самите вас.

Интервю на Владимир Цанков

*Кръстният път (на латински: Via Crucis) е мотив в християнството и най-вече в католическото изкуство, представящ страданията на Христос от момента, в който е осъден да бъде разпнат, до полагането Му в гробницата. Традиционно Кръстният път е разделян на 14 етапа – от Гетсиманската градина до полагането на тялото Му.

**Via Dolorosa („Пътят на скръбта“) е улица в Стария град на Йерусалим, която според християнската традиция следва маршрута, по който Иисус Христос е вървял към Голгота, носейки кръста си.

***Джон Мандевил е легендарен средновековен пътеписец, на когото традиционно се приписва творбата „Пътешествията на сър Джон Мандевил“ (XIV в.), едно от най-популярните съчинения на Средновековието, описващо далечни земи, непознати народи и чудесата на Изтока. Макар реалното съществуване на автора да остава спорно, книгата оказва силно влияние върху европейските представи за Изтока и чуждите земи в продължение на векове.