Джото

Джото ди Бондоне (1270 – 1337) по-известен само като Джото, е италиански художник и архитект, работил в епохата преди Ренесанса.

Роден е през 1267 година във Веспиняно, близо до Флоренция, в семейството на земеделеца Бондоне. Някои автори смятат, че истинското му име е съкращение от Амброджо (Амброджото) или Анджело (Анджелото).

Джорджо Вазари разказва в своите „Животописи на най-знаменитите художници, скулптори и архитекти“, че когато Джото станал на 10, баща му го пратил да пасе овцете и докато ги пасял, малкият рисувал върху земята и по камъните с остро камъче. Един ден художникът Чимабуе минавал случайно оттам и видял момчето да изобразява овца, толкова реална и съвършена, че незабавно попитал баща му дали може да го вземе чирак. Бащата на Джото се съгласил и така започнала кариерата на младия художник.

След завършване на обучението си, в течение на 12 години Джото работи в различни градове – Авиньон, Ферара, Неапол, Падуа, Равена, Рим, Верона, Салерно и други. През 1311 г. става член на флорентинската гилдия на художниците. В периода 1328 – 1333 г. е придворен художник на неаполитанския крал Роберто Анжуйски. От 1334 г. е главен архитект на Флоренция.

Джото умира на 8 януари 1337 година във Флоренция на 70-годишна възраст. Погребан е в Санта Мария дел Фиоре.

За оформянето на Джото като художник освен неговият първи учител Чимабуе, голяма роля изиграва и Пиетро Кавалини. Повлияват му и идеите на св. Франциск Асизки за връщането към раннохристиянския идеал.

Сред най-известните творби на Джото са стенописите в капелата (параклис) на семейство Скровени в Падуа, посветени на епизоди от живота на Дева Мария и Исус Христос.

Пространствената перспектива е подобна с перспективата на фреските от горната църква „Свети Франсиск“. Това знаменито произведение на Джото е създадено между 1303 и 1305 години. Джото е считан и за архитект на капелата (този въпрос се оспорва от много изследователи), но несъмнено е, че именно на него принадлежат фреските в параклиса – ферарският хронист Рикобалдо през 1312 – 1313 години ги назовава „творение Джото“, наред със стенописите на францисканските църкви в Асизи, Римини и Падуа. Под негово ръководство е изписан централния неф; фреските на стените на апсидата се отнасят към школата на Джото. Счита се, че те са изпълнени след 1317 година. Работата на художника в капелата е изпълнена по поръчка на гражданина на Падуа, Енрико Скровени. Творението ознаменува решаваща промяна в развитието на европейската живопис – появата на чувства и пространство, в което се движи човека. Цикълът се състои от 36 фрески с изображения на младостта на Христа и Страстите. Тяхното разполагане по стените е строго обмислено, с отчитане на планировката на параклиса и неговото естествено осветяване. Джото и в тази творба привлича ученици и помощници, но не в ущърб на целостта на общия замисъл. Композиционното майсторство на Джото тук се проявява с особен блясък. Премествайки перспективата на нивото на зрението, художникът достига с това оптическо сливане с направлението на погледа на зрителя. Подреждането на образите в картината се подчинява на художествената логика, но без биеща на очи ефектност.