Депресията е аларма, че си се отклонил от правия път

Интервю с Борис Дренков, автор на „Депресията в мен“

Борите се с депресията вече 15 години. Какво според Вас е тя?

Заболяване. И като всяко заболяване, тя е липсата на синхрон между физика и дух. За мен нещата започваха да стават особено зле, когато спрях да чувам какво иска моята душа и когато се концентрирах само и единствено върху това да бъда успешен, да изкарвам достатъчно пари, предостатъчно пари. А коренът на тази самозабрава беше моята изконна несигурност, че няма да имам работа, че няма да имам какво да ям, с какво да изхранвам семейството си. И тогава просто престанах да слушам какво има да ми казва моята душа. Вкопчих се в страховете си за физическо оцеляване, за да трябва да умирам психически безброй пъти, при всяка паническа атака.

Няма спешна помощ за паниката и депресията. Какво можем да направим за себе си, преди да потърсим помощ? Какво бихте казали на човек, който не знае дали това, което чувства, е нормално?

Разбира се, най-важното е всеки човек да знае, че категория ненормално няма. Всичко е нормално. Всичко, което изпитва, вижда, чувства или мисли един човек, е човешко и съответно част от палитрата на възможните опити. Най-важното според мен е всеки страдащ от психическо заболяване да говори. Да говори непрекъснато за това, което чувства, за мислите си, за болките си. Дори да няма на кого. Всеки един от нас има себе си. Дълго време аз просто стисках зъби, например при паническите атаки, и не говорех, борех се с огромно напрежение срещу мислите си, като с това само ги разпалвах и подсилвах още повече. В един момент, след много страдание, терапия, четене, медитация, започнах да си говоря с моите панически атаки, дори да дискутирам с мислите, че умирам, че след мен целият свят ще свърши. Облекчението дойде почти мигновено.

Вероятно наистина е тежко да си в депресия и да се преструваш, че не си. Какво бихте казали на хората, които потискат чувствата си, за да не притесняват близките си?

Много труден въпрос. Толкова е странно, че всъщност много хора, от които очакваш не дори помощ, а разбиране за това, че страдаш, и то жестоко, не могат да те разберат... Много хора, за щастие, дори не знаят какво точно е депресия, камо ли пък паническа атака. Когато съм казвал на определени хора, че не се чувствам изобщо добре, съм получавал не просто съвети, а директни осъждания като „защото не правиш еди какво си като мен“ или „защото не можеш да си изключиш мозъка като мен“, също и „виж ме мен, не ми пука и ми е много добре“. И в крайна сметка този тип разговори стават възможност на отсрещната страна да се самоизтъкне, като твоята необходимост да бъдеш валидиран, чут и видян, остава в нищото.

Но съм играл и безкрайния театър, наречен „Всичко ми е наред“. Той е много по-тежък и задълбочаваше кризата ми с умопомрачителна скорост. Всъщност депресията е чудесен начин да отсееш онези хора около теб, които не те виждат и за които не означаваш много.

А какво ще посъветвате хората, които живеят със страдащи от депресия?

Толкова е тъжно, че у нас психическите заболявания са обидно неглижирани, защото това оставя и хората, които живеят с болни от душевни терзания, напълно сами. Не бих посмял да ги съветвам, но бих им казал, че има три елемента, които помагат и на двете страни да облекчат страданието на любимите им хора, а и тяхното, и те са: ЛЮБОВ, РАЗБИРАНЕ, ПОДКРЕПА. За мен най-добрата терапия винаги е била да мога да се погледна в очите на човек, който ме обича и който вярва в мен, без да ме притиска и да ме кара да се оправя ВЕДНАГА. 

Какво бихте казали на тези, които вярват, че депресията не е истинска болест?

Няма значение дали вярват, или не, няма значение изобщо как гледат на психическите заболявания. Мисля, че един добър човек винаги трябва да може да прояви разбиране, когато види срещу себе си някого, който очевидно страда. И все пак, на онези, които отричат съществуването на психически заболявания, бих пожелал никога да не им се случват и да четат повече книги.

Какво може да направи обществото в подкрепа на страдащите от депресия?

Най-голяма роля имат всъщност специалистите, които трябва да осигурят широка трибуна, за да се увеличи чувствителността на обществото към тези заболявания. Тяхна е отговорността за поставянето на този вид страдания във фокуса на обществото, на институциите. Знаете ли, че в България бърнаутът не е класифициран като болест, която, според съществуващите у нас разпоредби, не води дори до временна инвалидност. Това е прецедент в целия цивилизован свят, защото именно тази диагноза става бързо и много сигурно бичът на нашето поколение, а и на следващите. Странно и дори смешно е, че отговорът на зачестяването на бърнаута в нашето общество не са адекватни мерки от страна на институциите, а истории за тотално изпепелени играчи на борсите, които изведнъж изоставят всичко и стават монаси някъде си. Това е колкото смешно, толкова и опасно. Толкова много майки, а и бащи, разбира се, не могат просто да си вдигнат чукалата, за да копаят ниви с картофи в някоя пустош. Не, те продължават да се борят с тоталното си изтощение, докато просто вече не остане нищо от тях.

Защо според Вас в последно време има бум на случаите на депресия?

Отговорът е пределно ясен – защото загубихме връзка със себе си, с душата си, с духовната си страна. Но отказвам да приема, че тази загуба е решение, камо ли съзнателно – на някое конкретно поколение. Не, и при това много категорично Не! Всичко около нас се отдръпна от духовното, преди всъщност ние да го направим. Погледнете изкуството, съвременните музеи. В тях има предимно телефони, автомобили, домакински уреди и почти нищо, което да събуди духа ни. Вижте какво се случва в театрите, в литературата. Историите, които ни карат да преживеем някаква дълбока, общочовешка история, която да ни обедини като човеци с души и безкрайно красиви емоции, сякаш бяха спрени от производство и то без предупреждение. Разбира се, все по-малко хора търсят духовно изцеление и в църквата, защото в много голяма степен тя реши да остане в много минали времена. Остана ни природата донякъде, макар че и нея все повече сме готови да жертваме за повече леглова база, ски лифтове, други атракциони и т.н. А именно изкуството, вярата и природата са онези елементи, които неминуемо достигат до душата и я привеждат в хармония с всичко около нея.   

Как мислите, има ли връзка между модерния начин на живот, в който градим идентичност и връзки онлайн, и зачестяващите случаи на депресия?

Много удобен и популярен е категоричният отговор „да“ на този въпрос. И наистина виртуалният свят никога не може да ни даде топлината на личното общуване, то не създава ритуали, които да изпълнят душите на хората със спокойствие и вяра. Но не бих заклеймил виртуалния свят като абсолютен виновник за апогея на „депресиите“ в нашата реалност. Знаете ли всъщност колко много форуми, групи за взаимопомощ, за духовни практики, за съвместна медитация има в интернет и социалните медии в частност, включително и у нас? Само в ютюб има гигантска библиотека, посветена на медитацията. Аз самият съм член на такива групи както за духовно развитие и себеоткриване, така и за самопомощ на хора с депресия, панически атаки и безсъние. Не можете да си представите колко ценно е това! Да можеш при всякакъв проблем, съмнение, че нещо не е наред с теб, на секундата да получиш подкрепа и мнение от себеподобни. И ако живееш в по-малко населено място например, където никой не иска и да задълбава в психическото състояние на когото и да било - в такива случаи виртуалното общество от съмишленици може да спаси животи. И го прави!

А може ли депресията да бъде използвана като оправдание за инертността и нежеланието да поемем отговорност за собствения си живот?

Не познавам човек, който да е казал: „Аз страдам от депресия, затова не искам повече никога да работя или да правя каквото и да било.“ Хората с депресия, макар и понякога дълбоко в себе си, всъщност искат трескаво да оздравеят, искат нещата да се подобрят, искат да са пълноценни. Без да съм психиатър, смятам, че депресията има много специфичен глас. Аз например, въпреки че винаги се усмихвах и никога не спрях да работя до максимума си, през цялото време давах сигнали, че нещо с мен не е наред, че имам нужда от помощ. Ето защо приветствам всеки, който не може повече, просто да спре с всичко, с което се е занимавал досега, и да потърси помощ. Това би могло да спаси животи, като например на една млада майка, която все по-натрапчиво мисли, че не се справя с нищо. Така че моят кратък отговор на въпроса е, че като близки, роднини и приятели трябва да бъдем внимателни към всеки, който дава необичайни сигнали за състоянието си и негативни промени в живота си, преди да го обвиним в мързел, инертност или нежелание да поеме отговорност.

Ако депресията беше вирус, какво щеше да е нейното най-заразно послание?

Ха, това е прекрасна метафора. Посланието може би било, че трябва да спреш с това, което си правил досега, че това не е твоят път и че е крайно време за промяна. Но преди да правиш промяна, трябва да си починеш, за да можеш да се вгледаш в себе си.

Коя е най-голямата лъжа, в която депресията ни кара да вярваме?

Че ще става все по-зле и че нищо няма смисъл. Всичко има смисъл, а най-големият смисъл е самият живот. Наше призвание и благословия е да се научим да го пазим.

Здравословна ли е самоиронията? Ако да – споделете случаи, в които ви е помогнала.

О, аз съм майстор на самоиронията, макар да не мисля, че винаги ми помага. Нерядко например, докато шофирам (когато имах ежедневни панически атаки, това беше немислимо), и жена ми започне да ми дава наставления, често казвам: „Моля те, замълчи си, че ей сега идва паник атаката и ще ви закарам всичките на морето, вместо натам закъдето сме тръгнали.“ 

Кой е най-неочаквания урок, който ви даде депресията?

Абсолютно всяка болест има и своята полза. Тази полза не е само в план на съзряване или нещо подобно. Депресията също има своята съвсем практическа полза. Например аз винаги я използвам като аргумент, когато имам нужда да остана сам и на тихо. Или например когато имам нужда да медитирам дълго време. Моята съпруга знае, че това е жизнено необходимо за мен и на драго сърце ме оставя часове наред сам.

Освен всичко останало, което съм споменал в книгата, депресията ме изненада и с едно друго прозрение, а именно, че мързелът не е смъртен грях, когато е необходим. Виждате ли, аз съм израснал в семейство, чиято родова история винаги е заклеймявала мързела като нещо мръсно, унизително и вредно. Аз пък, от своя страна, имам тенденцията да взимам подобни послания прекалено присърце, както се казва, и така и стигнах до състоянието, с което живея вече десетилетия. Но депресията ме научи, че да помързелуваш може да бъде нещо много терапевтично. Просто ей така да поседиш пред телевизора, да се поразходиш леко, да полегнеш на обяд. Да живееш без цел, без думата „трябва“ да е част от ежедневието ти.

Какво бихте казали на себе си от онези дни, когато не вярвахте, че ще има утре?

Нещо много просто: животът винаги си намира път и нищо в тази реалност, в която живеем, не е вечно. Нито лошото, нито хубавото.

Доживотен спътник ли е депресията и ако е така – има ли начин да се помирим с нея?

Всъщност аз не мисля, че депресията е спътник, не мисля, че тя е извън мен, а я визуализирам като част от мен. В този смисъл не бих искал да режа каквито и да е части от моето Аз, а да живея в мир с тях. Според мен чрез приемането човек спира да храни „депресията“, да я ожесточава, защото тя не е фин, крехък глас, който да ти напомня, че трябва да промениш нещо в живота си, а е изключително истерична, ненаситна и не търпи компромиси, когато времето за промяна е настъпило. Именно затова за мен депресията е като една аларма – когато се обостри, значи съм се отклонил от правия път, когато е тиха и спокойна, всички, буквално, можем да спим добре.

Какво ви помогна да се върнете към себе си и живота? Ако трябва да го определите с една дума, какво ще е то?

Животът! Любовта към самия живот – няма по-висш смисъл в нашето съществуване от нея. Дори нищо да нямаш, дори да се провалиш, дори да си ужасно самотен, ти си жив. И това е най-големият дар от Вселената за всички нас, които съществуваме в нея.