Георги Димитров
Гео̀рги Димитро̀в Миха̀йлов е една доста известна политическа фигура в българското и международното комунистическо движение. Той е 32-рият министър-председател на България в 65-то и 66-то правителство (1946 – 1949).
Родителите на Димитров са Димитър Тренчев от Мехомия и Парашкева Досева от село Баня, Разложко. След Кресненско-Разложкото въстание семействата им се преселват в село Ковачевци, Пернишко, което е на територията на Княжество България. Там двамата сключват брак, от който се раждат 8 деца. Семейството на Димитров е протестантско.
Самият Георги Димитров е роден на 30 юни (18 юни стар стил) 1882 г. в село Ковачевци. През следващата година семейството му се преселва в Радомир, а през 1886 година - в София. През 1894 г., още 12-годишен, поради липса на средства прекъсва образованието си и започва работа като словослагател в печатницата на Никола Пиперов. Там се печата органът на Либералната партия на Васил Радославов вестник „Народни права“.
През 1902 г. Георги Димитров става член на БРСДП. След разцеплението на партията на русенския конгрес на 6 юли 1903 г. Димитров се ориентира към тесните социалисти около Димитър Благоев. Той е и активист на Общия работнически синдикален съюз, в който членува от 1904 година, а от 1909 година е негов секретар-касиер. Димитров ръководи Стачката на пернишките миньори, започнала на 18 юни 1906 г. и продължила 35 дни. Заради тази стачка на 4 юли е арестуван за първи път. През 1906 г. сключва брак със сръбската моделиерка и синдикалистка Люба Ивошевич. Избран е за член на ЦК на БРСДП (т.с.) през 1909 година, на мястото на тежко заболелия Гаврил Генов.
Георги Димитров е мобилизиран по време на Междусъюзническата война през 1913 г. На изборите за 16 Обикновено Народно събрание на 24 ноември 1913 г. е избран за депутат и на 31 г. става най-младият народен представител в царството. През този период приема вижданията и постановката на Димитър Благоев по националния въпрос и се оформя като привърженик на идеята за Балканска федерация. На XXII конгрес на БРСДП (т.с.), който става първи конгрес на БКП (т.с.), не подкрепя националното обединение на българския народ, а издига тезата за създаване на Балканска федеративна съветска социалистическа република, включваща в състава си и Македония.
През 1914 година става общински съветник в София, а през 1919 година е избран в Софийския окръжен съвет. Като народен представител избягва мобилизацията по време на Първата световна война. Депутатският имунитет му позволява достъп до войниците на Солунския фронт, където води активна антивоенна агитация според постановките на БРСДП (т.с.), за което е осъден на строг тъмничен затвор и лежи 4 месеца в Софийския централен затвор, от 29 август до 16 декември 1918 г.
Участва в партийния конгрес на 28 май 1919 г., когато БРСДП (т.с) се преименува на БКП (т.с.) и минава на Коминтерновскипозиции. През декември същата година е сред организаторите на Транспортната стачка. Сред организаторите е също и на съпроводилата я всеобща политическа стачка (29 декември 1919 – 3 януари 1920).
Включва се в дейността на Коминтерна и свързани с него организации и подкрепя болшевизацията на БКП. По онова време Георги Димитров пространно защитава идеята за 4 български съветски републики (България, Добруджа, Тракия и Македония в рамките на Балканската Федерация) в реч пред комунисти-емигранти през февруари 1923 г., като поставя искането за независимост на национално-освободителните движения на македонските, добруджанските и тракийските българи от „българската буржоазия“.
Заедно с Васил Коларов оглавява инспирираното от Коминтерна Септемврийско въстание през 1923 г. Действа с щаба на въстанието в Северозападна България. Още в началото на въстанието и преди неговия разгром заедно с другите организатори бяга в Югославия, а оттам – в Австрия. В България е осъден задочно на смърт през 1926 година.
На 9 март 1933 г., заедно с 2 български и няколко други комунисти, Георги Димитров е обвинен в организирането на подпалването на Райхстага, за което днес се смята, че е извършено от психически неустойчивия Маринус ван дер Любе. Димитров води сам своята защита на организирания от нацистите процес в Лайпциг. Майката на Димитров заминава за Франция, където на митинги и събрания се обявява за освобождаването на сина си. В Лондон от леви адвокати, журналисти и дейци на Германската комунистическа партия е организиран контрапроцес, който доказва убедително провокацията срещу комунистите. В своята защитна реч Димитров защитава българския народ от грубите нападки на медиите. Той подчертава неговите исторически заслуги пред човечеството и гордостта си, че е българин. Словесните му сблъсъци с нацисткия водач и министър Херман Гьоринг и защитната му пледоария спечелват на Димитров място в комунистическия пантеон. Този процес е последният в Германия, съставен от независими съдии от „стария“ съд Райхсгерихт. Димитров, Танев и Попов са осъдени на по 9 мес. затвор заради това, че пребивават незаконно в Германия с фалшиви паспорти с цел конспирация, но са оправдани по обвиненията в палеж и опит за сваляне на правителството.
