Heidegger and the philosophical tradition

Научната революция през XVI и XVII в., осъществена от фигури като Коперник, Галилей, Декарт и Нютон, поставя началото на исторически процес, който радикално променя хоризонтите на западната култура. Няколко века по-късно вече се очертава тенденцията към триумф на научно-техническия разум за сметка на философското и религиозното мислене. Тази тенденция говори в думите на Ницше „Бог е мъртъв”. Най-коментираният философ на XX в. Мартин Хайдегер, по възпитание и нагласа религиозен мислител, търси нов път за философията и нови възможности за автентичен религиозен опит в контекста на „смъртта на Бога”. В опорна точка на опита му за преосмисляне на традицията се превръща една разлика, винаги предпоставяна, но никога истински мислена в историята на философията - онтологическата разлика между битие и биващо. Въпросът за битието и неговия смисъл разкрива гледна точка към глъбините на традицията, от която свързаната с научно-техническото познание натуралистка нагласа и наследените форми на идеализъм се показват като съпринадлежащи си в несъответстващата на историчността на човешкото битие онтология на наличието. И ако ранният Хайдегер е убеден, че разликата между битие и биващо открива нови перспективи пред изграждането на философията като фундаментална наука, то късният Хайдегер вече смята, че тя указва необходимостта от култивирането на съвсем нов вид мислене ‐ отиващо отвъд не само науката и традиционните форми на религиозност, но и отвъд самата философия. Ала доколко успява Хайдегер в опита за преосмисляне и преодоляване на философската традиция? Съумява ли да намери път за мисленето, който избягва нарастващата заплаха за същността на човека от все по-бързото и все по-дълбоко проникващо технизиране на живота и света?