България през XIV-XV век

...И когато Кантакузин [Йоан Кантакузин] видя, че не може да прехранва войниците по катъргите [корабите], понеже не достигаше хляб и свинско месо, а и самата съкровищница всекидневно се изпразваше и дукати, и сребро недостигаха. обмисли това и изпрати пратеници в Търново при българския цар Александър да му помогне за прехраната на морската войска, за да пазят брода. Българите обаче, когато чуха това, насмяха се и поругаха гърците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато видя това, Кантакузин се нажали много и изпрати пратеници и при сръбските господари Урош, деспот Углеш и крал Вълкашин да помогнат за морските войски. И тези, като чуха това, се надсмяха и поругаха гърците, не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни. Когато Кантакузин чу това, той се нажали много и недоумяваше що да стори. Тогава Кантакузин изпрати при българските царе и при сръбските господари и им рече: „Не пожелахте да ни помогнете, обаче после ще се каете.


Те обаче никак не обърнаха внимание на тези думи, а отговориха: „Когато турците дойдат против нас. ние ще се браним от тях." Тогава Кантакузин се споразумя с Амората [Мурад I]. Положиха клетви и си дадоха един другиму писма, които се пазят и до днес, да не увреждат турците в нищо на гърците навеки, нито в Романия. нито в Македония [източните части на Балканския полуостров по онова време]. Турците обещаха да спазват тези неща и тогава Кантакузин даде на турците да преминат Галиполи..."

Така в "Българската анонимна хроника" от началото на XV в. е представено началото на оманското нашествие в Европа. За около петдесет години в следствие на балканското неразбирателство и политическо късогледство османците завоюват българските земи. Заедно с това през втората половина на XIV в. българската средновековна култура достига своите върхове от управлението на цар Иван Александър до творчеството на патриарх Евтимий.

Този изключително интересен период от нашата история е разказан живо и увлекателно от големия български историк Васил Златарски. В зората на XX век проф. Златарски подобно на своя неизвестен предшественик от преди пет века ни запознава с идейната безизходица и търсене на нещо ново в православието.