Inside Out: A Personal History of Pink Floyd

II. КЪМ ЪНДЪРГРАУНДА

КОГАТО членовете на „Пинк Флойд Саунд“ се събраха отново в Лондон след лятната ваканция на 1966 г., Питър Дженър все още чакаше. Той дойде отново в „Станхоуп Гардънс“ и каза: „Ще се радваме да се присъедините към лейбъла.“ Роджър му каза, че не се нуждаем от лейбъл, но затова пък се нуждаем от мениджър.

Това мигновено разпали смътните ни мечти за успех - блянове, които иначе можеха да се изпарят в края на лятото. Леко изненадани от упоритостта му, но нетърпеливи да използваме всяка възможност, накрая ние постигнахме съгласие, че Питър и неговият съдружник Андрю Кинг трябва да станат мениджъри на групата. Андрю си спомня, че в един разговор на тема мениджмънт съм казал: „Никой друг не иска да ни е мениджър, така че бихте могли да сте вие...“ Смятахме, че тяхната намеса е значителна стъпка напред, която ни дава шанс да се сдобием с няколко неща, всичките необходими, ако възнамерявахме да извършим прехода от любители към професионалисти: редовна, платена работа, сравнителна сигурност и някакво прилично оборудване.

Питър и Андрю се познаваха от училищните дни в Уестминстър. Бащите и на двамата бяха пастори: когато на Андрю му предстояло да започне последната си година в училище, родителите му трябвало да напуснат Лондон и решили да намерят добър християнски дом, където синът им може да отседне през това време. Следователно Андрю живял у сем. Дженър в Саутхол, в паство Сейнт Джордж. Питър беше с една година по-малък от Андрю, така че те всъщност не са се познавали в училище, но животът в една къща довел до общи интереси. За съжаление нямам спомени групата да е получавала някакви духовни напътствия от нечестивия съюз, възникнал в резултат на приятелството им. Все пак Андрю смята, че грижата за паството е полезна тренировка по мениджмънт в музикалната индустрия: „В паството трябва да си готов да се справиш с всичко и всеки, който влезе през вратата.“

В годината между изпитите в „Оксбридж“ и постъпването в университет през есента Андрю и Питър отишли в Щатите с помощта на друга свещеническа връзка (този път епископска) и работили в дестилационна фабрика за уиски в Пекинг, Илинойс в продължение на шест месеца - място, което им давало лесен достъп до Чикаго през уикендите, както и шанс да абсорбират богатата смесица от електрически блус, джаз и госпъл.

Двамата бяха поддържали връзка по време на престоя си в университета - Питър учил в „Кеймбридж“, а Андрю - в „Оксфорд“. Когато Питър реши да ни стане мениджър, той се обади на стария си приятел Андрю за помощ и, което е по важното, за пари. Андрю работеше в компания, която прилагаше научните принципи върху образованието с помощта на машина. Тя искаше от стажантите да избират един от няколкото възможни отговора, като натискат разни лостчета. След като написа програма за машината на тема термодинамика (върху която имаше само бегли по­знания), Андрю беше нает от авиокомпанията „БЕА“, за да мотивира екипа им. Всяка от фирмите мислеше, че Андрю е в офиса на другата, докато той най-вероятно си беше в леглото или се упражняваше в оригами с хартийки за цигари „Ризла“... Явно и на екипа на авиокомпанията, и на самия Андрю му е липсвала мотивация и обаждането на Питър му се е сторило много по-привлекателно предложение...