ЗАТВОРИ (X)

Количката е празна.

Виктор дел Арбол разказва за посещението си в България

Обратно към всички новини

Виктор дел Арбол, един от най-награждаваните съвременни испански писател, посети България в началото на декември 2016 по повод първото излизане на негова книга на български език - "Живи рани".

Споделяме с Вас как той е видял България и срещата си с медии и читатели у нас:

БЪЛГАРИЯ, „ИЗТОК-ЗАПАД” (ОТ ЗАПАД НА ИЗТОК)

10. 12. 2016 г.

Римляните са я наричали Сердика. Тук през 311 г. сл. Хр. император Галерий е издал първия едикт за търпимост към християнската религия, прекратявайки гоненията. С латински надпис пред древната църква „Св. София” българите от XXI в. припомнят това императорско постановление, променило античния свят (което навярно и днес би било тъй необходимо, както и тогава). Под основите на православната църква е открит античен некропол, който си струва да посетим, за да проумеем малко по-добре нищожността на някои човешки амбиции. Тесни проходи в сумрака, водещи от една гробница до друга, изкопани в земята колумбарии и дъх на влага, който не идва от хората, а от древната земя. Изкачвам се отново на нивото на църквата заедно със Светла, българската преводачка на моите романи, която ми обяснява някои особености на православния обред; в същото време се извършва венчавка и младоженците с корони на главите обикалят около свещеника, следвани от кумовете, които държат запалени свещи. Звучи великолепен хор, напомнящ византийските песнопения. Забелязвам също, че Божият дом е отворен за нуждаещи се, които са се сгушили до радиаторите, за да се спасят от студа навън. Има маси, където се сервира горещо кафе, а край бездомниците и младоженците неколцина вярващи се кръстят (от дясно наляво, обратно на католиците) и палят свещи – молитвени за живите и възпоменателни за мъртвите. Свещите за живите се поставят във високи свещници, а за покойниците – в сандъчета с пръст на пода. Днес е празникът на св. Анна и циганките подаряват букетчета от чемшир, а после спазаряват цена за подаръка си. Светла е мекосърдечна и те я обкръжават.

Виктор дел Арбол и преводача Светла Христова

снимка: Милена Попова

Недалече от църквата решаваме да обядваме, макар че още няма и дванайсет часа. Вчера опитах „ракия”, спиртна напитка от грозде. Казаха ми, че прилича на водка (периодът на Източния блок е оставил навсякъде скрити, а и по-отявлени следи), но според мен е по-скоро като арманяк. Ракията е силна и живителна; моят издател сподели с доверителен тон, че благодарение на нея един писател, който твърдял, че е трезвеник, се излекувал от тази своя чудатост при първото си посещение в България. Заведението, в което обядваме, ми напомня декор от роман на Толстой: тежки завеси, елегантни морави мокети и меки килими, внимателни и дискретни келнери, големи прозорци с изглед към куполите на катедралния храм „Св. Александър Невски” – светецът-герой, който българите почитат в памет на руските войници, загинали в борбата срещу османската империя. (Българите чувстват, че малката им родина винаги е будела апетити у различни хищници, затова и градът е пълен с военни или епични скулптури, отразяващи трагични истории.) С плахия си глас Светла ми разказва за българската литература, докато похапвам свински шницел. Говорим за големия поет Никола Вапцаров, за дуендето и кефа; и сякаш разговорът ни е метафора за този град, преминаваме без никакъв преход към Хуан Марсе и Карлос Руис Сафон (Светла е преводач и на неговите книги). Обсъждаме особеностите на нашите езици, трудностите на превода, разликите между устната и писмената традиция. От време на време излизам навън да пуша и съзерцавам купчинките мръсен втвърден сняг, неокласическите сгради от комунистическия период, старите жълтокафяви трамваи, край които сноват мощни и модерни туристически автобуси. Под малко непропорционалната статуя на царя на ослепените един господин с шапка с петолъчката на Червената армия свири изящна мелодия на акордеон. Това ме подсеща за филма по повестта на Емилиян Станев „Крадецът на праскови”, красивата история за един сръбски военнопленник през Първата световна война, който се влюбва в съпругата на полковника, отговарящ за лагера.

Виктор дел Арбол и Любен Козарев, управител на издателство "Изток-Запад"

снимка: Милена Попова

Преди да се прибера в хотела, искам да посетя катедралния храм и най-вече великолепния музей с икони, който се помещава в криптата. Наистина си струва да се види. Алфата и Омегата, Началото и Краят, изобразявани векове наред върху дърво с позлата. На излизане минаваме покрай сградата на Парламента. Хората, с които разговарям, като че ли страдат заради Европа, долавя се разочарование, излъгана надежда. Имат чувството, че са сами, изоставени в задния двор. Все още броят левове и ми напомнят, че Европа не бива да е само пространство, носещо печалба на банките. Кимам в знак на съгласие, но не разполагам с отговори; имам само твърдото си убеждение, че единствената всеобща родина, в която вярвам, е литературата.

След интервюта за радиото и пресата, участие в една телевизионна програма, още срещи с журналисти и посещение в офиса на издателството, настъпва моментът да отидем в театър „Николай Бинев”, за да представим моя роман. Имам честта и привилегията да се запозная с човека, който е превел на български език Габриел Гарсия Маркес, Блас де Отеро, Висенте Алейсандре и мнозина други. Този господин с гъсти бели вежди и вид на ненаситен читател ме осведомява, че в България обичат испанското – културата, езика, музиката, киното и живописта. Споделя с полуусмивка, че макар българите да са славяни по сърце, душата им е средиземноморска; пронизани са от нишките на живота от изток на запад.

Представянето на книгата е приятно оживено от голямата актриса Татяна Лолова, която всички в България обичат. Тя прочита изящно един откъс от „Живи рани”, в който Артюр изтъква пред Глория нуждата от прошка, без която не можем да продължим напред. Въпреки че не разбирам български, вълнението, обхванало залата, се предава и на мен. Сърцето ми се свива при мисълта, че тези думи са били написани от мен в далечната Испания. Виждам развълнувани лица. Всички бурно ръкопляскаме.

Татяна Лолова говори с Виктор дел Арбол

снимка: Милена Попова

В четири сутринта очертанията на улиците все още се крият в мрака, а аз вече пътувам към летище София, за да се прибера в Барселона. Нося със себе си безброй визитни картички, електронни адреси, книги и спомени. И едно обещание: да се върна съвсем скоро. Защото по всичко личи, че България много прилича на родния ми дом. Поне така се чувствах през тези дни, заобиколен от хора с непресторена доброта и мъдрост.