ЗАТВОРИ (X)

Количката е празна.

Книжарница > История > България през вековете > Първостроителите на българската държавност

Първостроителите на българската държавност

Първостроителите на българската държавност - Георги Атанасов

Георги Атанасов

14-04-2015

....

392

Мека

140/215 мм

0.45 кг.

978-619-152-614-7

Да

ДОСТАВКА ДО ВАШ АДРЕС Отстъпка – 10% за поръчки над 45,00 лв При вас до 3 работни дни Цена за доставка с куриер 3,60 лв Безплатна доставка при поръчки над 50,00 лв.
18 лв. КУПИ

Описание

В ПЪРВОСТРОИТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ читателят ще открие нови, неподозирани сведения и обобщаващи анализи за първите ни ханове. Ще долови колко по-пълнокръвна е картината на нашето начало благодарение на интердисциплинарния подход към личностите и събитията, съчетал  последните открития на археолозите от Волга до Италия, новия прочит на писмените извори, актуализираната информация от монетите и печатите, стиловия анализ на съкровищата, архитектурните феномени и пр. Ще ви е любопитно кой в действителност е патрицият Органа, вуйчото на Кубрат, как слага началото на българската държавност и даже годината на това събитие. Още по-вълнуващи са постиженията на Кубрат – кан или каган, за владетелския му домен по Днепър, как приобщава анти, севери и славяни и защо Аспарух е прекият му наследник. Откъде тръгва Аспарух към Онгъла и къде се е намирал, защо мирът от 681 г. е без аналог в ромейската история? Най-после за Тервел – първият кесар и първият императорски зет „чужденец“ и неподражаемия му дворец!

И така: били ли са всичките ни първостроители християни?!

Разгледай PDF за книгата

Още за автора

Георги Атанасов

Проф. д.и.н. Георги Атанасов е роден на 6 .01.1957 г. в гр. Алфатар, Силистренско. През 1982 г. се дипломира в Историческия факултет на Великотърновския университет. От 1983 г. е археолог в РИМ Силистра. През 1990 г. защитава докторат  „Скалните манастири в Добруджа V–VI в.“. През 1999 г. се хабилитира за…

Виж повече

Съдържание

Разгледай (PDF)

Коментари (1)

Кирил Милчев (2015-04-28)

а се пише днес за произхода на българите от хабилитиран професор е задача заслужаваща аплодисменти. Жадният читател очаква да види какво се е променило в последните десетилетия относно „произхода на българите“. Прави ли някакви крачки за реформи официозната българска историческа наука? На този фон книгата на проф. Георги Атанасов, която се появи преди няколко дни от изд. „Изток-Запад“, е едно огромно разочарование. Понеже напоследък историята заприлича на „манджите на Ути“. Всичко зависи от щипката сол, а тя за историческата наука е свързана с третирането на произхода на българите. Сиреч, ако кажеш, че те са тюрки, няма как да не потърсиш самоличността на Орган при някакъв хан Моходу-хеу и просто да повториш Л.Н.Гумильов. Проф. Атанасов няма собствен възглед за произхода на българите, нещо повече: той е убеден, че те са предимно „уногундури“ и са направили конфедерация с българите (?)… Атанасов възкресява „огузката теория“ за произхода на българите в нейният пост-маровски, сталиниски вариант, наложен след 1950 г. в СССР. Може би малцина знаят, че Н.Я.Мар търси произхода на чувашкия език в Месопотамия и това е ядрото на неговата езиковедска т.нар. „яфетическа теория“. Мар умира през 1934 г. и е корифей на историческите и лингвистични теории в СССР. До 1950 г. никой не твърди, че чувашкия език е от т.нар. „тюркска R-група“, според която онези, които на изток от Волга до средата на VІ в. знаем като „огузи“, са същите, които на запад от Волга след средата на V в., - т. е. 1 в. по-рано, са „огури“, понеже имали общ чувашки език от „тюркска R-група“, където има ротация и „z“ (огузи) e r (огури). През 1950 г. лично Сталин подлага на посмъртна критика езиковедските и научни теории на Н.Я.Мар и услужливите учени веднага отричат яфетическо-месопотамския произход на чувашкия език и го приравняват до тюркските, но много специфичен, т.е. „тюркска R-група“ (?). Н.Я.Мар до 1934 г. отнася, заедно с чувашите, и българите като произход на юг от Кавказ. Но „огурската теория“ на пост-маровистите след 1950 г. ги приравнява до онези, които дошли на запад от Волга през средата на V в., като датата е фиксирана във връзка със сведението на Приск за прииждането на савирите. Как се създава „огурската теория“ за произхода на българите? Тя твърди, че тия български племена все имали „гур“ в края на наименованията си: утигури, кутригури, оногури, уногундури, хайландури, сарагури и т.н., т.е. трябвало да се търси онова „огур“, което е залегнало в имената и то е ротираното „огуз“, според съставителите на тази хипотеза. Атанасов пише: „Затова има зрънце истина в разказаната история за най-изявените през VІ в. племена кутригури и утигури, тясно свързани с българите. Прокопий, един от най-авторитетните и информирани хронисти, съвременник на събитията, пише, че Утигур и Кутригур са синове на един и същ баща, само където легендарното повествование не е финализирано със собственото му име Огур…“ (с. 12). Всички представители на „огузката теория“, които акцентират на името „огур/гур“ от „огуз“, премълчават, че същият Прокопий, на същото място, пише, че кутригури и утигури са по произход кимерийци. Това е табу и за Атанасов. Адептите на огузката теория не само, че не знаят кои са кимерийците, но и не искат да ги знаят, понеже ако времето на утигури и кутригури бъде съотнесено преди V в., пропада огурската им хитопеза, тъй като тя се крепи единствено на Приск, че те идват през 463 г. на запад от Волга и няма източник който да е посочил, че идват по-рано… И така, най-силното звено на „огурската хипотеза“ е името „огур/гур“, фиксирано върху гореизброените племена на Кавказ: утигури, кутригури, оногури, уногундури, хайландури, сарагури и т.н. Обаче, ако бъде показано, че това име „Гур“ го има на Кавказ преди 463 г., огурската теория увяхва, понеже произхода на това име няма да се търси вече при ротираното „огуз“, а вероятно ще се търси при „кимерийския произход“ на кутригури и утигури, за които на няколко места пише „Прокопий, един от най-авторитетните и информирани хронисти, съвременник на събитията“, ако цитираме г-н професора. Преди да продължим, нека да споменем, че когато пише за хуните, проф. Атанасов също плътно стои до Л.Н.Гумильов и дори не споменава Томпсън (1948) и Хелфен (1973), според които хуните не идват от Жълтата река и Одрос при Китай. „Гумильовщината“, която дори академичните кръгове на Русия не признават, е прегърната от българския професор за ориентир при сложния въпрос за хуните. Да се върнем на „Гур“ и кога за първи път има сведение за „Гур“ на север от Кавказ? То е при Птолемей от ІІ в. от н.е., а ако трябва да цитираме Хелфен (гл. Х, Светът на хуните) – няма сведение през ІІ в. за присъствието на тюркоезичие на запад от Волга. За ІV в. може да се спори, но за ІІ в. от н.е. учените са категорични, че няма тюркоезичие в региона. Дори през VІІ в. „Арменският географ“ (Анани Ширакаци) в разширената редакция, пише: „На запад от реката (устието на Волга – бел.м.), твърди Птолемей, живеят народите Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondas) и Геруа (Gerrus), едноименни на реките (Udon, Alonta, Gerrus), изтичащи от Кавказ до пределите на Албания.” Цитата е зает от Птолемей от ІІ в., който пише същото при обзора на Азиатска Сарматия. Какво общо има „Gerrus“ с кимерийския произход на кутригури и утигури? Едно от „белите петна“ на защитниците на „огузката теория“ за произхода на българите е непознаването на кимерийската история, при положение, че Прокопий директно пише, че те по произход са кимерийци. Къде е била древна Гуриана и какво общо има тя с оногурите? Според А. Иванчик, древните земи на кимерийците са били на територията на дн. южна Грузия и северна Армения. Тоест, там където е била и областта Утик, която явно има предвид Прокопий, като пише за родните места на утигури. Гуриана е била между Урарту и държавата Гамирая (акадското „KURGamir (ra)”). Асколд Иванчик в статия "Съвременното състояние на кимерийския проблем" пише: "Първият проблем, който продължава да създава противоречия, е локализацията на областта, заета от кимерийците по време на победата им над войските на урартския цар Руси I. Датирането на това събитие към 714 г. пр.н.е., което аз обосновах в моята работа, както изглежда е било одобрено от мнозинство от учените. /.../ По отношение на местоположението му мненията на учените се свеждат по същество до две гледни точки. Представители на първата считат, че кимерийците се намират на север от Урарту, т.е. в Закавказието, в Северна Армения и Южна Грузия. Представителите на втората са склонни да го локализират в югоизточната граница на Урарту, на юг от езерото Урмия, в района на Манна. Първата гледна точка, която защитавам в книгата си, и сега ми се струва повече от оправдана. Тя разчита на идентификацията на Gu/Qu-ri-a-ni-a (в асирийските клинописи - бел.м.), с която е граничила територията населявана от кимерийците, с областта Qu-ri-a-ni, както и с Gu/Qu-ri-a-ni, споменавани в урартските текстове и разположени на север от Урарту." history.rodenkrai.com/new/proizhod_na_prabylgarite/syvremennoto_systoqnie_na_kimeriiskiq_problem_i_chast.html Каква е връзката на тази древна Гуриана с оногурите, ни разкрива през VІ в. от н.е. Агатий Миринейски в своя труд "За царстването на Юстиниан", кн. ІІІ, 5 пише: „Римляните по съвет на Мартин се подготвили веднага да нападнат с всички сили над персите, като обсадят Оногурис. Тази местност се казва така от древността, когато по всяка вероятност хуните, наричани оногури, на същото това място се сражавали с колхите и били победени, и това име в качеството си на трофей било присвоено от местните. Понастоящем от мнозинството тази област не се нарича така, но на името на издигнатия наблизо храм на Св. Стефан /…/, но на мен нищо не ми пречи да използвам старото название, както и подобава за историк. И така, римската войска се подготвила за поход срещу Оногурис…“. Излиза, че оногурите не са нищо друго, освен хуни от областта Гуриана, а тази местност е в Лазика, т. е. Иванчик е почти прав, сочейки я в северна Армения и Южна Грузия, но пък и не съвсем точен, ако ползваме сведението на Агатий Миринейски, че тя е в Лазика, но още древните колхи са воювали там с хуни... Очевидно Прокопий от VІ в. е прав, че хуните по негово време, са древните кимерийци. Това, разбира се, не устройва никак представителите на „огузката теория“. В завършек, понеже не пиша рецензия за новата книга на проф. Георги Атанасов, само бих искал да го попитам нещо за "уногундурите". Г-н професор, защо не проучите поне този въпрос. Първоизточник на името „уногундури“ е хрониката от ІХ в. на Теофан. Наистина при превода на Анастасий Библиотекар и при Багрянородни пак имаме името „уногундури“, но то е заето от хрониката на Теофан. Последната е била масово преписвана, преведена е на латински от Анастасий Библиотекар още през ІХ в., а до нас са достигнали 16 преписа на тази популярна вселенска хроника. Тяхното съпоставяне е изключително важно, понеже повърхностното и безкритично отношение е нанесло много вреди на сведенията за произходът на българите. Включително и на точното име на народа на Кубрат, който е транскрибиран „уногундури”, при положение, че в някои от преписите името е друго: (Οννοβουνδοβουλγάρων), уновундобългари. Или, ако сме по-прецизни: „хуни: вундо и българи“. Гръцките преписи и латинският текст на хрониката на Теофан дават следните форми на името на народа на Кубрат: Ονογουνδούρων d, ’Ονουνογουνδούρων с, ’Ονογουνδούρων (’Ωυ ет) уА, Οννοβουνδοβουλγάρων z, Onogundurensium А. Очевидно е, че още в латинският превод е преписано едно сгрешено „уногундури”, а то по-късно се споменава и от Константин Багрянородни през Х век. Но има всички основания да се смята, че Теофан е заел от неизвестният източник от края на VІІ в., от който изобщо преразказва историята на древна Велика България, именно името „уновундобългари”. Причините за това наше предположение са две. Първо, цялата традиция, която споменава кутригури и утигури, като се започне още от Прокопий, Агатий и се стигне до Менандър, устойчиво е формирала бинарна връзка. Покрай кутригури (= бунд ?) и утигури (= българи ?) няма трети етнос. Теофан пише: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундо, българите и котрагите”....Тоест, разделянето на съставното име Οννοβουνδοβουλγάρων, е причината да се получат и другите форми на това име като „уногундури”. Но още по-важно е, че това разделяне на общото име, е довело и до факта, че учените по-късно са приели буквално преписа на тази форма „уногундури”, както е при Анастасий и при Багрянородни, и не са обърнали внимание, че вече съществува сирийски източник, който свързва народа на Вунд с българите. В арменската история на Мовсес Хоренаци, за която аз споделям мнението на определени учени, че е от първата половина на VІ в., е прокарано едно сведение на сироезичния историк от ІІІ/ІV в.в. от н.е. Мар Абас Катина (писал на гръцки, така че ВУНД е БУНД), в което за първи път – преди неизвестният източник от края на VІІ в., ползван от Теофан – името българи е свързано с това на вунд (бунд, урарту, боян, ез. Ван, самоназванието на Урарту е Биайан; Биайнили, където "ли" е окончание). Никакви сведения за хуни с име „гундури“ няма, но за Бунд, бундурк и т.н. сведенията започват още от 714 г. пр.н.е., когато кимерийците нападат Урарту… Нека да уважаваме Прокопий Кесарийски и да потърсим какво ни казва със сведението, че кутригури и утигури имат кимерийски произход. Иначе наистина през 463 г. на запад от Волга идват огурски племена, но българите имат вече солидна кимерийска и хуно-българска история до V в. от н.е., когато ги приемат и неслучайно дошлите през 463 г. огури-савири още през следващия VІ в. са известни на гръцките автори като хуни-савири, тоест те са станали наистина след средата на V в. част от българската държава.

Оставете своя коментар чрез профила си или се регистрирайте, за да добавите коментар.

ПРИЕМАМЕ ПЛАЩАНИЯ ЧРЕЗ ePay, PayPal, наложен платеж