Издателство >Автори >Александър Теодоров-Балан

Александър Стоянов Теодоров-Балан (1859–1959) е български езиковед, литературен историк и библиограф, действителен член на Българската академия на науките.

Следва в Лайпциг и завършва славянска филология в Прага, където защитава докторат на тема “За звука “ь” в новобългарския език”. Първата обнародвана работа на Балан излиза през 1880 г. в пловдивския вестник “Народний глас”. Там той отпечатва превода си на разказа “Целувка” на чешката писателка Каролина Светла. 

Междувременно Балан се установява в София и става член на Българското книжовно дружество. Четири години работи в Министерството на народното просвещение. След това става преподавател по славянска етнография, диалектология и история на българския език във Висшето педагогическо училище, предшественик на днешния Софийски университет "Св. Климент Охридски".

Основател е на университетската библиотека и е избиран за ректор на университета в три мандата. Балан пламенно оборва тезата, публикувана в книгата на Кръсте Мисирков през 1903 г. „За македонските работи” като доказва българския характер на населението в Македония. Пълната библиография на трудовете му съдържа повече от 900 заглавия на книги, студии, статии и бележки, 310 от които посветени на българския език.

Драматичен е личният му живот.

Със съпругата си Жюли Гресо имат седем деца, четири от които умират. Самата тя си отива от този свят през 1923 г. от туберкулоза. Балан я лекува с малката си заплата, изплаща към банките заемите за малкия си дом на днешната улица "Христо Георгиев" 4 в София.

Грижи се сам за тримата си синове, които имат забележителни биографии. Владимир Балан е летец и авиоинженер, директор на "Луфтханза" за България. По време на Втората световна война е мобилизиран в Скопие, а след 9 септември 1944 г. изчезва завинаги и баща му никога не научава къде е гробът му.

Милко Балан е професор по анатомия и рентгенология в Медицинския факултет на Софийския университет. Участва в Балканската война, умира на 85 години. 
Третият син, Станислав Балан, е личен секретар на Борис Трети. Единствено той придружава царя при срещата му с Хитлер в Берлин. След Девети септември Народният съд го осъжда на смърт, но после присъдата му е заменена с доживотен строг тъмничен затвор. Баща му научава за това от радиото.

Тогава за пръв път в живота си акад. Балан търси помощ и се обръща към тогавашния министър-председател Вълко Червенков. Така няколко години след като влиза в затвора, Станислав е помилван.

Александър Балан издъхва на 12 февруари 1959 г., седем месеца и половина, преди да навърши сто години. Любопитен е начинът, по който Балан е описан от съвременниците си. В своите “Дневници” Чудомир пише: “8 Август 1955. В музея идва Ал. Теодоров - Балан, придружен от сина и снаха си. Бодро, свежо старче на 96 години (между нас казано, и малко поизветряло). "Дойдох - кай - да вида твойта как’ Сийка, пък и тя да ме види."

В музейната книга Балан написва: „Недочува, недовижда, а иска още да се учи."

„За мен дядо Балан беше легенда, мит, макар че го бях срещала да се разхожда по бул. “Цар Освободител” – невисок, почти дребен, с библейска брада и с вечния си кожух”, пише Елена Георгиева.