ЗАТВОРИ (X)

Количката е празна.

Издателство >Автори >Петър Дънов

Петър Константинов Дънов (1864 – 1944), наричан от последователите си Учителя или Беинсá Дунó, е български философ, основател на религиозно-философско учение, което се самоопределя като „езотерично християнство“ и окултизъм. Учението е смятано от българската държава за религиозно и е регистрирано от Дирекцията по вероизповеданията като отделно вероизповедание. Това учение в България е известно под името дъновизъм, а последователите му са наричани дъновисти. Самият Дънов не одобрява наименованието „дъновисти“, а последователите му се самонаричат ученици на Всемирното бяло братство.


Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 година в село Хадърча, Варненско, тогава в Османската империя. Той е 3-то дете на свещеник Константин Дъновски и на Добра Георгиева. Негов дядо по майчина линия е чорбаджи Атанас Георгиев (1805 – 1865), български възрожденски поборник за църковна независимост. Баща му Константин Дъновски (1830 – 1918) е първият български свещеник във Варна.


През 1872 година Петър Дънов постъпва в основно българско училище в село Хадърча, а след Освобождението от османско владичество завършва петокласна мъжка гимназия във Варна. На 24 юни 1886 година завършва американско методистко училище в Свищов, в което попада под влияние на протестантството. От есента на 1887 до лятото на 1888 година учителства в русенското село Хотанца.


През август 1888 г. заминава за САЩ и се записва за студент в Методистката теологическа семинария Дрю в град Медисън, щата Ню Джърси, и я завършва през май 1892 г. През есента на 1892 г. се записва в Теологическия факултет на Бостънския университет, защитава дипломна работа „Миграцията на германските племена и тяхното християнизиране“ и се дипломира през юни 1893 г. Една година посещава занятията в Медицинския факултет на Бостънския университет и през 1894 г. получава сертификат, даващ му право да практикува медицина.


През 1895 г. Петър Дънов се завръща в България, установява се във Варна и отказва предлаганата му длъжност на методистки проповедник. През 1896 г. издава книгата „Науката и възпитанието“, в която анализира пътя на човека в световната драма и говори за основите на нова култура, която предстои да настъпи през идващия век.


През 1897 г. Петър Дънов учредява със съмишленици във Варна „Общество за повдигание религиозния дух на българский народ“, в което по-късно членуват д-р Георги Миркович, Мария Казакова, Тодор Стоименов, Пеню Киров, Анастасия Желязкова и Милкон Партомиян. Същата година издава брошура с мистичен текст под заглавие „Хио-Ели-Мели-Месаил“. Така той застава в центъра на духовно общество, което по-късно прераства в „Синархическа верига“ (1906) и обществото „Всемирно бяло братство“ (1918), а последователите на Дънов започват да го наричат „Учителя“. Според тяхното гледище след 1897 г. е по-правилно да се говори за Учителя Беинса Дуно, вместо за Петър Дънов, въпреки че псевдонимът Беинса Дуно започва да се употребява в публикации едва в началото на 1930-те години.


Според някои източници етимологията на името „Беинса Дуно“ е със санскритски корени и според интерпретация може да се преведе като Този, който носи доброто чрез слово. Според други интерпретации на негови последователи името е с корени в така наречения ватански език, който според Дънов е първичният протоезик на човечеството.


Самите последователи на Дънов не са единни в тезата за произхода на името. Теологът Светослав Иванов твърди, че: Беинса Дуно е окултно име, отразяващо духовното и творческо взаимодействие между Господ, Учителя – Петър Дънов, и учениците Му при съвместна работа върху Словото, музиката и Паневритмията.


През 1898 г. записва и произнася пред Варненското благотворително дружество „Майка“ беседата „Призвание към народа ми“, която е апел към социално и духовно самоутвърждаване. На следващата година написва „Десетте свидетелства Господни“ и „Божието обещание“. От 1900 г. Петър Дънов свиква ежегодни събори, които първоначално нарича „срещи на Синархическата Верига“. Оттогава до 1942 г. през август се провеждат годишни събори на Всемирното бяло братство на различни места – във Варна (1900, 1903, 1905 – 1909), в Бургас (1901, 1902 и 1904), в Търново (1910 – 1925), в София (1926 – 1941), на планините Рила и Витоша.


От 1901 до 1912 г. пътува из селищата на България, изнася сказки и прави френологични изследвания на избрани представители от българския народ. От 1904 г. пребивава продължителни периоди от време в София, в дома на Петко Гумнеров на ул. „Опълченска“ 66. Започва да изнася публични проповеди под форма на беседи. Централно място в тях заема фигурата на Христос, схващан като историческа, космична и метафизична личност.


През 1912 г. в село Арбанаси работи върху Библията и съставя „Завета на цветните лъчи на светлината“, който излиза от печат през септември същата година. На титулната страница е изписано мотото: „Винаги ще съм предан раб на Господа Иисуса Христа, Син Божий, 15 август, Търново, 1912“.


На 16 март 1914 г. произнася в София първата официално стенографирана неделна беседа „Ето Човека“, с която слага начало на сериите „Сила и живот“Петър Дънов, „Сила и живот“. В тях Дънов излага основните принципи на своето учение, което нарича „Новото учение на Всемирното бяло братство“.


На 8 февруари 1917 г. открива в София цикъл от специални лекции пред омъжени жени, който продължава до 30 юни 1932 г. През 1917 – 1918 г., по време на Първата световна война, правителството на Васил Радославов го интернира във Варна, тъй като разколебава духа на войниците на фронта. Живее в хотел „Лондон“ (днес „Мусала“) и води преписка със свои ученици. След края на войната бързо нараства броят на последователите му из цялата страна и през 1930-те години достига около 40 000 души.


На 24 февруари 1922 г. открива в София езотерична школа, която нарича Школа на Всемирното бяло братство. Състои се от 2 класа ученици. Общият окултен клас се открива с лекцията „Трите живота“, а Специалният (младежки) окултен клас – с лекцията „Двата пътя“. Лекциите пред окултните класове продължават ежеседмично 22 години – до декември 1944 г.

 

През 1927 г. Дънов създава край София селището Изгрева (днес квартал Изгрев в София), в което събира свои слушатели, последователи и ученици, за да центрира работата на езотеричната школа. Установява се постоянно в Изгрева, където проповядва в специално построен салон. От 19 август 1927 г. (на годишния събор на Всемирното бяло братство) изнася поредица от беседи, обединени в цикъла „Пътят на ученика“.

 

През лятото на 1929 г. Дънов за първи път извежда своите последователи и ученици на лагер край Седемте рилски езера. На 21 септември 1930 г. открива ново течение на своите проповеди, наречено неделни утринни слова, които продължават до април 1944 г. От 1934 г. започва работа върху паневритмията – цикъл от 28 упражнения, съставени от мелодия, текст и пластични движения. По-късно към нея добавя упражненията Слънчеви лъчи и Пентаграм.

Активист на политическата партия Демократически сговор му нанася побой на 4 май 1936 г., който предизвиква мозъчен кръвоизлив и парализа. Въпреки заболяването на 14 юли Петър Дънов излиза със свои ученици на лагер край Седемте рилски езера и до 12 август напълно възстановява здравето си.

 

На 22 март 1939 г. записва послание към учениците си, озаглавено „Вечният завет на Духа“. В началото на 1944 г., по време на въздушните бомбардировки над София, организира евакуирането на Изгрева в село Мърчаево (на 24 км югозападно от София) и се установява в дома (сега музей на своя ученик Темелко Гьорев. Завръща се на Изгрева на 19 октомври 1944 г. На 20 декември 1944 г. изнася пред Общия окултен клас беседата „Последно слово“.

 

Петър Дънов умира на 27 декември 1944 г. Тялото му е погребано в квартал „Изгрев“. В Централен държавен архив се пазят негови снимки, спомени и беседи – ф. 1534к, 2 описа, 794 а.е.

 

 

ПРИЕМАМЕ ПЛАЩАНИЯ ЧРЕЗ ePay, PayPal, наложен платеж